Никос Казандзакис - Алексис Зорбас

— Крит… — шепнех аз, — Крит…

И сърцето ми потръпваше.

Спуснах се от височинната, поех покрай брега. Откъм селото се зададоха пискливи девойки със снежнобели забрадки, с жълти ботушки; повдигнали фустите си, те отиваха оттатък, в манастира край брега, да се черкуват.

Спрях се. Щом ме видяха, смехът им секна. Лицето им, щом видяха чужд мъж, се затвори сърдито в себе си, цялото им тяло се приготви за отбрана, пръстите им се вкопчиха нервно в пристегнатите, закопчани елечета, връз гърдите.

Кръвта им, прастарата им кръв, помнеше и се плашеше; из цялото това критско крайбрежие, обърнато към Барбария, векове наред налитаха пиратите, грабеха овце, жени, деца, връзваха ги с червените си пояси, нахвърляха ги в трюмовете, вдигаха котва и отиваха да ги продават в Алжир, Александрия, Бейрут. Векове наред този бряг ехтеше от плачове, покриваше се с женски плитки. Гледах как девойките се приближаваха, настръхнали, притиснати една до друга, сякаш искаха да образуват непреодолима преграда и да окажат отчаяна съпротива. Уверени движения, наложителни преди векове, се възвръщаха без причина, следвайки ритъма на една отминала необходимост.

Но когато девойките минаваха вече край мен, аз отстъпих полекичка и се усмихнах. И веднага, те сякаш неочаквано осъзнаха, че опасността беше преминала вече от векове, сякаш внезапно се събудиха и се намериха в днешната безопасна епоха, лицата им просветнаха, стегнатият строй се разреди, бялнаха се шиите им и всички заедно ме поздравиха с ясен глас. В същия миг камбаните на далечния манастир, весели, игриви, изпълниха въздуха с ликуване.

Слънцето се беше издигнало, небето бе съвсем чисто. Промъкнах се сред скалите, сврях се като чайка в една дупка, загледах се щастлив в морето. Почувствувах тялото си силно, свежо, послушно; а мисълта ми следваше вълните, превръщаше се на вълна и се подчиняваше и тя, без съпротива, на игривия ритъм на морето.

Но полека-лека сърцето се разпалваше, мрачни гласове се надигаха вътре в мен; знаех кой викаше; щом останех за миг сам, той ревеше вътре в мен, възбуден от объркани копнежи, от пламенни, неустойчиви надежди, и очакваше от мен избавление.

Разтворих бързо Данте, спътника си, за да не го чувам; да прогоня страшния, изпълнен с печал и сила демон в мен. Прелиствах, прочитах тук-там по някой: стих, по някоя терцина, припомнях си цялата песен, надигаха се из огнените страници, крещейки, грешниците; малко по-нататък велики наранени души се мъчеха да се изкачат на една много висока планина; още по-нагоре се разхождаха сред поляни от смарагди блажените души, като блестящи светулки. Слизах и се изкачвах из страшната триетажна сграда на Съдбата, разхождах се спокойно из Ада, Чистилището, Рая, сякаш това здание беше моят дом. Страдах, надявах се и се радвах, понесен от прекрасните стихове.

Затворих Данте, плъзнах бавно поглед по морето. Една чайка опря корем върху вълните и отпусна тялото си върху великата прохладна наслада. Показа се едно момче, то вървеше босо край брега и пееше любовни песни; изглежда, че чувствуваше мъката в тях, защото гласът му беше вече почнал да кукурига дрезгаво.

По същия начин се пееха години наред, векове, в родината им и стиховете на Данте. И както любовната песен подготвя момчетата за любовта, така и огнените флорентински стихове подготвяха италианските младежи за националната борба и освобождение. И постепенно, всички, сливайки се с душата на поета, превръщаха робството в свобода.

Зад мен се разнесе смях. Отърколих се изведнаж от върховете на Данте, извърнах се и видях, че Зорбас стои зад мен и цялото му лице се смее.

— Какво е това, началство? — извика той. — От часове вече те търся, но къде ще те открия!

И като ме гледаше да стоя безмълвен, неподвижен, той извика:

— Пладне мина! Кокошката се свари, станала е сигурно като локум, горката! Разбра ли?

— Разбрах, но не съм гладен!

— Не си гладен! — рече Зорбас, като се плесна по бедрата. — Ами че от сутринта не си хапнал нищо; и тялото има душа, съжали го. Дай му да яде, началство, дай му да яде, ами че нали то е нашето магаренце! Ако не го нахраниш, ще те остави насред път.

Отдавна презирах тези удоволствия на плътта и ако беше възможно, щях да ям скришом, сякаш вършех някаква срамна постъпка; ала сега, за да не се развика Зорбас, казах:

— Добре, ще дойда.

Тръгнахме към селото. Часовете, там сред скалите, бяха преминали, както преминават любовните — мигновено. Все още чувствувах върху себе си огнения дъх на Флорентинеца.