Никос Казандзакис - Алексис Зорбас

Тя донесе гърнето и го постави пред нас, но остана с отворена уста — беше забелязала трите прибора на масата. Изчерви се от удоволствие, погледна Зорбас и острите й сини очички заиграха.

— Пламнаха й мераците — прошепна ми Зорбас.

Сетне се обърна много любезно към мадамата:

— Прекрасна морска сирено — каза той, — ние сме корабокрушенци и морето ни изхвърли в твоето царство, направи ни честта да ядеш с нас, о нимфо моя!

Старата певачка разтвори и затвори широките си обятия, сякаш искаше да прегърне и двама ни, потръпна, възбудено докосна с върха на пръстите си първо Зорбас, сетне мен, и мъркайки, изтича в стаята си; но скоро се появи отново, като се полюляваше цялата, в най-хубавия си тоалет — една стара протрита рокля от зелено кадифе с жълти разнищени ширити; гърдите й бяха гостоприемно разтворени, а над гънката им беше сложила една раздърпана изкуствена роза. В ръка носеше клетката с папагала, която окачи на лозницата.

Сложихме я да седне помежду ни: Зорбас отдясно, а аз отляво.

Нахвърлихме се лакомо и тримата на яденето. Известно време не продумахме нищичко; хранехме бързо магаренцето си, поехме го с вино, превръщаше се бързо храната в кръв, идваше ни сърце на място, светът ставаше по-хубав, а жената до нас все по-млада, бръчките й изчезваха. А папагалът, който висеше насреща, зелен, с жълти гърди, и току се навеждаше и ни гледаше, ни се струваше ту като някакво малко вълшебно човече, ту като душата на старата певачка, облечена в същия жълто-зелен тоалет. И над главите ни, на оголената лозница, изведнъж израснаха едри черни гроздове.

Зорбас сключи ръцете си, сякаш прегръщаше целия свят.

— Бре, какво е това нещо! — извика той учудено. — Сръбваш една чашка вино и целият свят си загубва ума. Ех море, какво нещо е животът, а, началство? Бога ми, грозде ли е това, дето виси над главите ни, ангели ли са, не мога да различа. Или пък не е нищо, не съществува нищо, нито кокошка, нито сирена, нито Крит, а? Кажи, началство, говори, че ще се пръсна!

Зорбас беше дошъл на кеф; свърши с кокошката и загледа сега жадно мадам Ортанс. Погледът му се нахвърляше върху нея, спускаше се, изкачваше се, впиваше се в издутите й гърди и ги опипваше, като ръка. Светеха и очичките на нашата домакиня — обичаше тя винцето и беше си сръбнала доста. И немирният дявол на лозата я беше върнал назад, в онези години, беше станала пак нежна, разгърдена, мекосърдечна; мадам Ортанс стана, залости външната врата, за да не я гледат селяните — „дивото чувек“, както им викаше, — запали цигара и из чипото френско носле започнаха да излизат кълбенца дим.

В такива мигове всички врати на жената са разтворени, стражите са заспали и една хубава дума е тогава всемогъща, като златото или любовта.

И тъй, запалих и аз лулата си и казах хубавата дума:

— Напомняш ми, мадам Ортанс, да си жива и здрава, напомняш ми Сара Бернар… когато беше млада. Толкова изящество, прелест, благородство и такава красота не очаквах да видя в това място. Кой Шекспир те е изпратил тук сред човекоядците?

— Шекспир? — рече тя, като разтвори излинелите си очички. — Какво Шекспир?

Мисълта й литна и зашари из театрите, където беше ходила, обиколи и кафе-шантаните от Париж чак до Бейрут, оттам, все покрай брега, пое към Изтока, и изведнъж се сети — в Александрия, една голяма зала с полилеи и плюшени столове, цялата тълпа мъже и жени, голи гърбове, парфюми, цветя, и неочаквано завесата се вдигна и се появи някакъв страшен арапин…

— Какво Шекспир? — повтори тя, зарадвана, че накрая се бе сетила. — Онзи, дето го казват и Отело ли?

— Същият. Кой Шекспир, мадам, те е захвърлил на този див бряг?

Тя се огледа; вратите бяха затворени, папагалът спеше, зайците се любеха, бяхме сами. И тя започна да ни разкрива сърцето си, както разтваряме някой стар сандък, пълен с уханни подправки, пожълтели любовни писъмца, стари тоалети…

Тя говореше завалено гръцки, объркваше сричките, искаше да каже „навархос“, а казваше „навракос“ 8 8 „Навархос“ на гръцки значи „адмирал“, „Навракос“ че значи нищо, но вероятно авторът си прави шеговита игрословица с думата „враки“ — „гащи“ и отрицателната частица „ан, ана“, за да се получи нещо като „безгащник“ — Б. пр. , въстанието (епанастасис) наричаше възкресение (анастасис). Но, да е живо и здраво винцето, напълно я разбирахме и ту едва сдържахме смеха си, ту пък — бяхме си доста сръбнали — се просълзявахме.

— И тъй (горе-долу такива приказки ни разправяше старата сирена в благоуханния си двор), и тъй, мен, дето ме гледате, какво бях, ах! От голяма по-голяма! Не, не бях от тия, дето са по кафе-шантаните; аз бях прочута артистка и носех копринени комбинезони с истински дантели. Но любовта…