Албер Камю - Чужденецът

По цял ден мислех за моето обжалване. Струва ми се, че извлякох най-голяма полза от тази представа. Пресмятах последствията и извличах от разсъжденията си най-благотворен ефект. Спирах се винаги на най-лошото предположение: моето обжалване е отхвърлено. „Е, добре, значи, ще умра.“ Това беше очевидно повече, отколкото каквото и да било. Но всеки човек знае, че животът не си струва труда да бъде изживян. Всъщност бях съвсем наясно, че самият факт дали ще умреш на тридесет или на шестдесет години има малко значение, защото естествено и в двата случая други мъже и други жени ще живеят, и то в продължение на хиляди години. В края на краищата нищо не беше по-ясно. Дали сега или след двадесет години — аз все пак щях да умра. В такива мигове това, което малко ме смущаваше в моето умозаключение, беше онзи ужасен трепет, който долавях в себе си при перспективата за двадесет години бъдещ живот. Но можех да го потисна, представяйки си какви щяха да бъдат моите мисли след двадесет години, когато щеше все пак да се наложи да стигна дотам. Щом човек трябва да умре, как и кога, това вече очевидно не е важно. Значи (а трудното беше да не изгубвам от поглед всичко онова, което това „значи“ представляваше като изводи), значи трябваше да приема отхвърлянето на моето обжалване.

От този миг, само от този миг нататък имах, така да се каже, правото, позволявах си в известен смисъл да засегна втората хипотеза: помилван съм. Досадното бе, че трябваше да поукротявам оня пламенен порив на кръвта и на тялото, който разпалваше в очите ми безумна радост. Трябваше да се старая да сдържа този вик, да го осмисля. Трябваше да бъда естествен даже при подобна хипотеза, за да направя по-приемлива моята примиреност с първата. Когато успявах, печелех един час спокойствие. Това все пак беше от значение.

Именно в един такъв момент отказах още веднъж да приема свещеника. Бях легнал и долавях приближаването на лятната вечер по особеното избледняване на небето. Току-що бях отхвърлил моето обжалване и чувствувах как вълните на кръвта ми се движат равномерно в мен. Нямах нужда от свещеник. За пръв път от доста дълго време мислех за Мари. От много дни тя не ми пишеше вече. Тази вечер размислих и си рекох, че навярно би се е уморила да бъде любовница на един осъден на смърт. Мина ми през ум също, че е възможно да е болна или умряла. Това беше в реда на нещата. Как бих могъл да го знам, след като извън нашите тела, сега разделени, нищо не ни беше свързвало и не ни напомняше един за друг. А и от този миг нататък споменът за Мари щеше да ми бъде безразличен. Мъртва, тя вече не бе в състояние да ме интересува. Намирах това за нормално, така както разбирах прекрасно, че след смъртта ми хората ще ме забравят. Не можех вече да ги интересувам. Не можех даже да кажа, че такава мисъл ми се струваше мъчителна.

Точно тогава влезе свещеникът. Когато го видях, леко потреперих. Той го забеляза и ме призова да не се страхувам. Казах му, че обикновено идва по друго време. Отвърна ми, че това е едно съвсем приятелско посещение и че то няма нищо общо с моето обжалване, за което не знаел нищо. Седна на постелята и ме покани да се настаня до него. Отказах. Но намерих, че е много благ.

Поседя, опрял лакти на коленете, с наведена глава, като гледаше ръцете си. Те бяха изящни и мускулести, напомняха ми две пъргави животинчета. Той бавно ги триеше една в друга. После остана така, обронил чело, и седя толкова дълго, че по едно време почти забравих за него.

Но изведнъж вдигна глава и ме погледна право в очите. „Защо — пророни — не желаете моите посещения?“ Отговорих му, че не вярвам в Бога. Искаше да знае дали съм сигурен в това и аз казах, че нямам какво да се питам: този въпрос ми се струваше без значение. Тогава той отметна рамене, облегна се на стената и положи длани на бедрата си. Почти без да дава вид, че говори на мен, подчерта, че човек понякога се мисли за сигурен в нещо, а в действителност не е. Не отвърнах. Той се взря в мен и запита: „Какво мислите за това?“ Отговорих, че е възможно. Във всеки случай може би не бях сигурен какво в действителност ме интересува, но бях съвсем сигурен какво не ме интересува. И именно това, за което той ми говореше, не ме интересуваше.

Извърна поглед и като продължи да седи в същата поза, ме попита дали не говоря така от крайно отчаяние.

Обясних му, че не съм отчаян. Беше ме само страх, което си бе напълно естествено. „Бор би ви помогнал тогава — забеляза той. — Всички ония, които съм познал във вашето положение, се обръщаха към него.“ Признах, че си е било тяхно право. Това доказваше също, че са имали време за подобна постъпка. Що се отнася до мен, не исках да ми помагат и ми липсваше именно време, за да се интересувам от работи, които не ме интересуваха.