Албер Камю - Чужденецът

Съдът влезе отново. Много бързо зададоха серия въпроси на съдебните заседатели. Чух „виновен за убийството“… „предумисъл“… „смекчаващи вината обстоятелства“. Съдебните заседатели излязоха, а мен ме отведоха в стаичката, където бях вече чакал. Адвокатът дойде при мен: беше твърде словоохотлив и ми говори с повече доверие и сърдечност от когато и да било. Смяташе, че всичко ще се уреди и че ще се отърва с няколко години затвор или каторга. Попитах го дали има възможност за касация, в случай че присъдата е неблагоприятна. Каза ми, че няма. Неговата тактика била такава, за да не предизвиква съдебните заседатели. Обясни ми, че една присъда не може да се касира току-така. Това ми се стори убедително и аз се съгласих с неговите разсъждения. Беше съвсем естествено, ако човек хладнокръвно погледнеше на въпроса. В противен случай би имало твърде много безполезни преписки. „Във всеки случай — заяви адвокатът — можем да обжалваме. Но убеден съм, че изходът ще бъде благоприятен.“

Чакахме много дълго, повече от три четвърти час, мисля. Най-после се чу звънец. Адвокатът ме остави с думите: „Председателят на съда ще прочете отговорите. Вас ще ви доведат чак при обявяването на присъдата.“ Затръшнаха се врати. Хора затичаха по стълби, за които не знаех дали са близо или далеч. После чух някакъв глух глас да чете нещо в съдебната зала. Когато звънецът прозвуча отново и вратата на стаичката се отвори, посрещна ме мълчанието на залата, мълчанието и ме обзе особено чувство, щом забелязах, че младият журналист си беше извърнал очите. Не погледнах към Мари. Не ми остана време, защото председателят ми каза в някаква странна форма, че главата ми ще бъде отсечена на публично място в името на френския народ. Стори ми се, че тогава разпознах чувството, което четях по всички лица. Мисля, че беше чувство на уважение. Полицаите бяха много благи с мен. Адвокатът сложи ръката си върху китките ми. Вече не мислех за нищо. Но председателят ме попита дали имам какво да добавя. Размислих. Казах: „Не.“ И тогава ме отведоха.

За трети път отказах да приема свещеника. Нямам какво да му кажа, нямам желание да говоря, и бездруго много скоро ще го срещна. В този момент просто ме интересува как да се отскубна от механизма, как да науча дали има изход от неизбежното. Смениха ми килията. Оттук, когато съм легнал, виждам небето, виждам само него. Прекарвам дните си, като гледам по неговия лик смяната на цветовете, която води деня към нощта. Просвам се, слагам ръце под главата си и чакам. Не знам колко пъти вече се питах дали има примери на осъдени на смърт, които са успели да се откопчат от безпощадния механизъм, да изчезнат преди екзекуцията, да разкъсат кордона от полицаи. Тогава се упреквах, че не съм обръщал достатъчно внимание на описанията на екзекуции. Човек би трябвало винаги да се интересува от тези въпроси. Никога не знае какво може да се случи. Като всички, и аз бях чел репортажи във вестниците. Но сигурно съществуваха специални книги, които никога не бях полюбопитствувал да прочета. Там може би щях да намеря описания на бягства. Щях да науча, че поне в един случай колелото се беше спряло, че в този неудържим предумисъл случайността и късметът поне веднъж бяха променили нещо. Поне веднъж! В известен смисъл вярвам, че това би ми било достатъчно. Самото ми сърце щеше да свърши останалото. Вестниците често говореха за дълг към обществото. Според тях той трябваше да се плати. Но това не въздействува на въображението. Важното беше да съществува възможност за изплъзване, за скок отвъд неумолимия ритуал, за безумен бяг, който би дал шанс на надеждата. Естествено надеждата — това беше да бъдеш убит на ъгъла на някоя улица, от куршум, както си тичаш. Но ако преценим добре, нищо не ми позволяваше този лукс, всичко ми го забраняваше, механизмът ме заклещваше отново.

Въпреки доброто си желание не можех да приема тази безобразна очевидност. Защото в края на краищата имаше смешно несъответствие между присъдата, която я обосноваваше, и нейното непоколебимо протичане от момента, в който тази присъда беше произнесена. Фактът, че присъдата беше прочетена в двадесет, а не в седемнадесет часа, фактът, че можеше да бъде друга, че е била издадена от обикновени хора, които се преобличат, че беше писана на сметката на едно толкова неопределено понятие като френския народ (или немския, или китайския), струваше ми се, че наистина всичко това отнема много от сериозността на такова едно решение. Все пак бях принуден да призная, че от секундата, в която то беше взето, неговите последици ставаха тъй очевидни, тъй сериозни, както присъствието на стената, в която притисках тялото си.