Албер Камю - Чужденецът

В моменти на подобен размисъл си спомнях една история, която мама ми разказваше за моя баща. Аз не го познавах. Единственото, което знаех със сигурност за него, беше може би следния случай, който навремето мама ми беше разправяла: отишъл да види екзекутирането на някакъв убиец. Просто се поболял при мисълта, че ще отиде. И все пак на сутринта отишъл, а като се върнал, повръщал известно време. Баща ми малко ме отвращаваше тогава. Сега разбирах, че е било съвсем естествено. Как не бях осъзнал, че нищо не е така важно, както изпълнението на смъртно наказание, и че това всъщност е единственото наистина интересно нещо за всеки човек! Ако някога излезех от този затвор, щях да ходя да гледам всички изпълнения на смъртни присъди. Струва ми се, че грешах, като си представях подобна възможност. Защото при мисълта да се видя свободен рано някоя сутрин, отвъд полицейския кордон, от другата страна, така да се каже, при мисълта да бъда зрителят, който идва да гледа и който може после да повръща, в сърцето ми се надигаше вълна от откровена радост. Но това не беше разумно. Грешах, като се поддавах на такива предположения, защото миг по-късно ми ставаше така ужасно студено, че се свивах под завивката. Зъбите ми тракаха, без да мога да се овладея.

Но естествено човек не може да бъде винаги благоразумен. Друг път например съставях законопроекти. Променях наказанията. Бях забелязал, че същественото е да се даде някакъв шанс на осъдения. Един на хиляда, това беше достатъчно, за да се уредят много неща. Струваше ми се например, че е възможно да се изнамери някакво химическо съединение, чието поглъщане ще убие пациента (така го наричах: пациента) в деветдесет на сто от случаите. Той ще го знае, това беше условието. Защото, като обмислих добре и разгледах нещата хладнокръвно, установих, че несъвършенството при отсичането на главата бе фактът, че нямаше никакъв шанс за спасение, абсолютно никакъв. С една дума, смъртта на пациента беше определена окончателно. Беше решен въпрос, напълно установена комбинация, уговорено споразумение, което не подлежеше на преразглеждане. Ако по чудо ударът не сполучеше, повтаряха го. Вследствие на което, и това беше досадното, осъденият трябваше да си пожелае сам машината да действува добре. Казах си, че това е несъвършената страна. Така е в известен смисъл. Но пък иначе бях принуден да призная, че цялата тайна на една добра организация е в това. Накратко: осъденият е принуден да съдействува морално. В негов интерес е всичко да протече без засечка.

Бях принуден да установя също, че досегашните ми представи по тези въпроси не бяха правилни. Дълго бях вярвал — и аз не знам защо, — че за да отидеш до гилотината, трябва да се качиш на ешафод, да вървиш нагоре по стъпала. Смятам, че причината за това е революцията от 1789 година, тоест всичко онова, което ми бяха внушили или ми бяха показали по този въпрос. Но една заран си спомних фотографията, публикувана във вестниците по повод на някаква шумна екзекуция. В действителност машината беше поставена на земята по най-обикновен начин. Беше много по-тясна, отколкото си мислех. Доста странно бе, че не се бях сетил по-рано за това. Тази машина на снимката ми беше направила впечатление със своя вид на прецизна творба, завършена и блестяща. Човек винаги преувеличава в представите си онова, което не познава. Трябваше да призная обаче, че всичко беше просто: машината е на еднакво равнище с човека, който върви към нея. Той отива към нея така, както би вървял към друг човек. Това също беше досадно. Едно изкачване на ешафода, едно издигане към небето — за такива неща можеше да се залови въображението. Докато тук техниката наново унищожаваше всичко: убиваха човека дискретно, малко срамежливо и с голяма точност.

И за други две неща мислех през цялото време: за зората и за моето обжалване. Но сам се призовавах към разум и се опитвах да не мисля повече за това. Лягах, гледах небето, мъчех се да се заинтересувам от него. То ставаше зелено, настъпваше вечер. Правех пак усилие да отклоня потока на мислите си. Слушах как бие сърцето ми. Не бях способен да си представя, че този шум, който ме придружаваше от толкова време, може някога да спре. Никога не съм имал истинско въображение. А се опитвах да си представя мига, когато ударите на това сърце няма да откликват вече в моята глава. Но напразно. Зората или моето обжалване бяха в мен самия. Започнах да си казвам, че най-разумно беше в нищо да не се насилвам.

Знаех, че те идват призори. Всъщност прекарвах нощите си в очакване на зората. Никога не съм обичал да бъда изненадван. Когато има да се случи нещо, предпочитам да съм наясно. Ето защо престанах да спя освен по няколко часа през деня, и всяка нощ търпеливо чаках светлината да се роди на небесния прозорец. Най-тежък беше оня съмнителен час, в който знаех, че обикновено те действуват. Щом минеше полунощ, почвах да чакам и дебна. Никога по-рано ухото ми не беше разгадавало толкова шумове, не беше различавало толкова тихи звуци. Мога да кажа прочее, че в известен смисъл имах късмет през всичкото това време, защото така и не чух стъпки. Мама често повтаряше, че човек никога не е съвсем нещастен. В затвора аз бях съгласен с нея, когато небето се оцветяваше и когато новият ден се вмъкваше в моята килия. Защото можех да чуя и стъпки и сърцето ми да се пръсне. Макар че и най-малкото скърцане ме хвърляше към вратата, макар че с прилепено към дървото ухо отчаяно чаках, докато чуех собственото си дишане, и се ужасявах, че е хрипливо и така приличащо на кучешко скимтене, в крайна сметка сърцето ми не се пръсваше и аз пак печелех двадесет и четири часа.