Албер Камю - Чужденецът

Основната му идея беше, ако добре съм схванал, че съм обмислил предварително престъплението си. Поне това се опита да докаже. Както сам твърдеше: „Аз ще го докажа, господа, и ще го докажа двойно. Най-напред под ослепителната светлина на фактите и след това под мрачното осветление, което черпя от психологията на тази престъпна душа.“ Той обобщи фактите, започвайки от смъртта на мама. Припомни моята безчувственост, припомни, че не съм знаел възрастта на мама, припомни посещението на плажа на следващия ден с една жена, киното, Фернандел и накрая завръщането с Мари. В оня момент не можах да го разбера веднага, защото той казваше „неговата любовница“, а за мен тя си беше Мари. После стигна до историята с Ремон. Намирах, че не липсваше яснота в начина, по който разглеждаше събитията. Това, което казваше, беше правдоподобно. Бил съм написал писмото в пълно съгласие с Ремон, за да подмамя неговата метреса и да стане жертва на грубиянщините на един мъж „със съмнителен морал“. Бил съм предизвикал на плажа противниците на Ремон. Той е бил ранен. Поискал съм револвера му. Върнал съм се сам, за да си послужа с него. Убил съм арабина така, както съм бил замислил да го убия. Изчакал съм. И „за да бъда сигурен, че съм си свършил работата“, съм изстрелял още четири куршума бавно, без колебание, разсъдливо, така да се каже.

„Ето, господа — заключи прокурорът. — Пред вас аз възпроизведох нишката на събитията, която е довела този човек до извършването на едно напълно съзнателно убийство. Наблягам на това — каза той. — Защото не става дума за обикновено убийство, за необмислено действие, което бихте могли да счетете за смекчено от обстоятелствата. Този човек, господа, е умен. Вие го чухте, нали? Той умее да отговаря. Той познава цената на думите. И не е възможно да се твърди, че е действувал, без да съзнава какво върши.“

Слушах и чувах, че ме смятат за умен. Но не разбирах добре как особеностите на един обикновен човек могат да се превърнат в съкрушителни обвинения по отношение на един подсъдим. Във всеки случай това ме порази и аз престанах да слушам прокурора до момента, когато го чух да казва: „Изрази ли поне съжаление? Съвсем не, господа. Нито веднъж през време на следствието този човек не се е показал развълнуван от своето ужасно престъпление.“ В този миг той се обърна към мен и ме посочи с пръст, като продължаваше да ме уличава, без всъщност да разбирам ясно защо. Без съмнение нямаше как да не призная, че е прав. Не съжалявах много за деянието си. Но подобна настървеност ме учудваше. Искаше ми се да се опитам сърдечно, почти с топло чувство да му обясня, че никога не съм могъл да съжалявам истински за нещо. Винаги бях завладян от това, което щеше да се случи днес или утре. Но естествено в положението, в което ме бяха поставили, не беше допустимо да говоря с никого по този начин. Нямах право да се показвам сърдечен, сговорчив. И се опитах да слушам още, защото прокурорът започна да говори за моята душа.

Казваше, че бил вникнал в нея и че нищо не намерил, господа съдебни заседатели. Казваше, че всъщност съм нямал никаква душа, нищо човешко и че ми били чужди всички морални принципи, които пазят човешките сърца. „Без съмнение — добави той — не бихме могли да го обвиняваме за това. Не можем да се оплакваме, че му липсва нещо, което не е бил способен да придобие. Но когато става дума за този съд, съвършено отрицателната добродетел на търпимостта трябва да се издигне до по-трудно достъпната, но по-висша добродетел на справедливостта. Особено когато душевната пустота, такава, каквато се разкрива у този човек, се превръща в пропаст, където обществото може да пропадне.“ Тогава той заговори за моето отношение към мама. Повтори казаното по време на дебатите. Но се разпростря много повече, отколкото върху моето престъпление, приказва даже толкова дълго, че в края на краищата не чувствувах вече нищо друго освен горещината на утринта. Поне до оня момент, когато прокурорът се спря и след кратко мълчание продължи с много нисък и много проникновен глас: „Същият този съд, господа, ще съди утре най-ужасното престъпление: отцеубийството.“ Според него въображението било безсилно да си представи такова жестоко посегателство. Смеел да се надява, че човешката правда щяла да възмезди без снизхождение. Но не се страхувал да каже, че ужасът, който му вдъхвало това престъпление, почти отстъпвал пред ужаса, който му вдъхвала моята безчувственост. Пак според него тоя, който убивал морално майка си, се разграничавал от човешкото общество на същото основание, както оня, който вдигнал смъртоносна ръка над твореца на своя живот. Във всички случаи първият подготвял действията на втория, той в известен смисъл ги предначертавал и утвърждавал. „Убеден съм, господа — добави той, повишавайки глас, — че не ще сметнете мисълта ми за твърде дръзка, ако кажа, че човекът, седнал на тази скамейка, е виновен и за убийството, което утре този трибунал ще трябва да съди. И съобразно с това той трябва да бъде наказан.“ Тук прокурорът избърса лицето си, лъснало от пот. Накрая рече, че задачата му е мъчителна, но ще я изпълни неотклонно. Заяви, че аз съм чужд на едно общество, най-съществените правила на което не зачитам, и че не мога да се позовавам на човешкото сърце, чиито елементарни реакции не познавам. „Аз искам от вас живота на този човек — каза той — и го искам с чиста съвест. Защото, ако през време на моята дълга кариера ми се е случвало да изисквам смъртни наказания, то никога по-силно от днес не съм чувствувал това мъчително задължение оправдано, непоколебимо, осветено от съзнанието за един неотменен и свят дълг и от ужаса, който изпитвам пред едно човешко лице, по което чета само чудовищност.“