Албер Камю - Чужденецът

Избърсах потта, която течеше по лицето ми, и донякъде осъзнах кой съм и къде се намирам едва когато чух, че викат директора на приюта. Попитаха го дали мама се е оплаквала от мен и той каза, че да, но че това донякъде било мания на неговите питомци да се оплакват от близките си. Председателят го накара да уточни дали ми се е сърдела, че съм я изпратил в приют, и директорът пак отговори „да“. Но този път не добави нищо. На друг въпрос отвърна, че бил изненадан от моето спокойствие в деня на погребението. Попитаха го какво разбира под спокойствие. Тогава директорът се втренчи във върховете на обущата си и рече, че не съм пожелал да видя мама, че нито веднъж не съм заплакал и че веднага след погребението съм си тръгнал, без да се поклоня на гроба й. Изненадало го още нещо: един чиновник от погребалната служба му казал, че не съм знаел възрастта на мама. Настъпи миг мълчание и председателят го попита дали наистина чиновникът е твърдял това за мен. Тъй като директорът не разбираше въпроса, той му заяви: „Такъв е законът.“ После председателят попита прокурора дали има въпроси към свидетеля и прокурорът се провикна: „О, не, достатъчно е“, така буйно и с такъв тържествуващ поглед, насочен към мен, че за пръв път от години насам ме обзе глупаво желание да заплача, защото почувствувах колко всички тези хора ме ненавиждат.

След като се осведоми дали съдебните заседатели и моят адвокат имат да зададат въпроси, председателят изслуша портиера. С него, както и с всички други, се повтори същата церемония. Идвайки, портиерът се взря в мен, после извърна поглед. Отговори на въпросите, които му бяха поставени. Каза, че не съм искал да видя мама, че съм пушил, че съм спал и че съм пил мляко с кафе. Тогава усетих как нещо възмути цялата зала и за пръв път разбрах, че съм виновен. Накараха портиера да повтори историята за кафето и пушенето. Прокурорът ме наблюдаваше с ироничен блясък в очите. В този момент моят адвокат попита портиера дали и той не е пушил с мен. Но прокурорът се възпротиви рязко на този въпрос: „Кой е престъпникът тук и какви са тези методи, които целят да опетнят свидетелите на обвинението, за да се омаловажават показания, които така не стават по-малко унищожителни!“ Все пак председателят поиска от портиера да отговори. Старецът изрече смутено: „Знам, че сгреших. Но не посмях да откажа цигарата, която господинът ми предложи.“ Накрая ме попитаха дали имам нещо да добавя. „Нищо — отвърнах аз, — само това, че свидетелят има право. Вярно е, че аз му предложих цигара.“ Тогава портиерът ме погледна малко учудено и с известна благодарност. Поколеба се, после призна, че той ми е предложил кафето. Моят адвокат тържествуваше шумно и заяви, че съдебните заседатели ще преценят. Но прокурорът гръмко отсече над главите ни: „Да, господа съдебните заседатели, ще преценят. И ще заключат, че един чужд човек може да предложи кафе, но че един син трябва да го откаже пред тялото на тази, която го е родила.“ Портиерът се върна на мястото си.

Когато дойде редът на Тома Перез, се наложи един разсилен да подкрепя старика и да го отведе до банката на свидетелите. Перез каза, че познавал главно майка ми, а мен видял само веднъж, в деня на погребението. Попитаха го какво съм правил тогава и той отговори: „Разбирате ли, самият аз бях много натъжен. Така че нищо не видях. Мъката не ми позволяваше да виждам. Защото за мен това беше голяма мъка. И даже припаднах. Така че нямам впечатления от господина.“ Прокурорът го попита дали поне ме е видял да плача. Перез отговори, че не. Тогава на свой ред прокурорът каза: „Господа съдебните заседатели ще преценят.“ Но моят адвокат се ядоса. И попита Перез с тон, който ми се видя пресилен, „дали е видял, че аз не плача“. Перез рече: „Не.“ Публиката се засмя. И отмятайки широкия си ръкав, адвокатът постанови категорично: „Ето какво представлява този процес. Всичко е истина и нищо не е истина!“ Лицето на прокурора беше непроницаемо, той чукаше с молив по досиетата.

След петминутно прекъсване, през което адвокатът ми каза, че всичко върви от добре по-добре, изслушаха Селест, който беше свидетел на защитата. Ще рече, мой свидетел. Селест хвърляше от време на време поглед към мен и въртеше в ръце панамената си шапка. Беше в новия си костюм, който обличаше, когато идваше понякога с мен в неделя на конните надбягвания. Но не бе успял да си сложи яката, на ризата му имаше само едно медно копче, за да я държи притворена. Попитаха го дали съм негов клиент и той каза: „Да, но също и приятел“; какво мисли за мен, и той отговори, че съм мъж; какво се разбира под това, и той заяви, че всички са наясно какво значи това; дали е забелязал, че съм затворен човек, и той призна само, че не говоря излишни приказки. Прокурорът го попита дали съм си плащал редовно. Селест се засмя и заяви: „Това са подробности, които засягат само нас.“ Попитаха го още какво мисли за моето престъпление. Тогава той сложи ръцете си на парапета, виждаше се, че си е наумил нещо. Каза: „За мен това е нещастие. Всеки знае какво значи нещастие. То ви прави беззащитни. Е, добре, за мен това е нещастие.“ Щеше да продължи, но председателят го прекъсна, че е достатъчно и че му благодарят. Тогава Селест остана малко учуден. Но заяви, че иска още да говори. Заръчаха му да бъде кратък. Повтори, че било нещастие. А председателят му рече: „Да, разбрахме, но ние сме тук, за да съдим такива нещастия. Благодарим ви.“ И тогава, като че ли стигнал до края на своите умения и своята добра воля, Селест се обърна към мен. Стори ми се, че очите му блестят и устните му треперят. Като че ли искаше да ме попита какво още би могъл да направи. Не продумах, не направих никакъв жест, но за първи път в живота си изпитах желание да целуна мъж. Председателят пак добави, че Селест трябва да напусне свидетелското място. Селест се оттегли и седна в залата. Остана там до края на заседанието, малко приведен напред, опрял лакти на коленете си, с панамената шапка в ръце, и слушаше всичко, каквото се казваше. Влезе Мари. Беше си сложила шапка и пак беше хубава. Но повече я харесвах с разпуснати на воля коси. От мястото си отгатвах леката тежест на гърдите й и различавах долната й устна, винаги някак набъбнала. Мари изглеждаше много нервна. Веднага я попитаха откога ме познава. Спомена за времето, когато работеше при нас. Председателят поиска да знае какви са били връзките й с мен. Каза, че ми била приятелка. На друг въпрос отговори, че наистина сме щели да се женим. Прокурорът, който прелистваше едно досие, изведнъж я попита откога датира нашата връзка. Тя посочи датата. Прокурорът забеляза с безразличен вид, че, както му се струва, това било денят след смъртта на мама. После каза с известна ирония, че не би желал да набляга на един деликатен въпрос, че разбира добре скрупулите на Мари, но (и тук неговият тон стана по-суров) че дългът му го кара да се издигне над благоприличието. Поиска прочее от Мари да опише накратко деня, в който сме се сближили. Мари не искаше да говори, но поради настойчивостта на прокурора разказа за къпането, за отиването на кино и за връщането ни вкъщи. Прокурорът рече, че след показанията на Мари при следствието прегледал програмата на кината от въпросната дата. Допълни, че Мари сама ще каже какъв филм сме гледали тогава. С почти беззвучен глас Мари поясни, че филмът е бил с Фернандел. Когато тя свърши, в залата царуваше пълна тишина. Тогава прокурорът се изправи, беше много сериозен и с глас, който наистина намерих за вълнуващ, отрони бавно, като ме сочеше с пръст: „Господа съдии, на другия ден след смъртта на майка си този човек се е къпал, започнал е извънбрачна връзка и е отишъл да се смее на някаква комедия. Нямам какво повече да добавя.“ Той седна, все тъй сред тишина. Но изведнъж Мари избухна в плач, заяви, че не било така, че имало друго нещо, че са я насилили да каже обратното на това, което мислела, че ме познавала добре и че нищо лошо не съм направил. Но по знак на председателя разсилният я отведе и заседанието продължи.