Албер Камю - Чужденецът

Едва ли някой след това слушаше Масон, който твърдеше, че съм бил честен човек, „нещо повече, добър човек“. Едва ли са чули и Саламано, когато той разправяше как съм бил мил с кучето му и когато отговори на един въпрос, отнасящ се до майка ми и мен, като заяви, че съм нямал вече какво да казвам на мама и че поради това съм я изпратил в приют. „Трябва да разберете — повтаряше Саламано, — трябва да разберете.“ Но никой, изглежда, не разбираше. Отведоха го.

После дойде ред на Ремон, който беше последният свидетел. Ремон ми направи бегъл знак и веднага отсече, че съм бил невинен. Но председателят заяви, че не му искат оценки, а факти. Прикани го да чака въпроси, за да отговаря. Накараха го да уточни връзките си с жертвата. Ремон се възползува от това, за да каже, че убитият е мразел именно него, откакто наплескал сестра му. После председателят го попита дали жертвата не е имала причини да мрази мен. Ремон каза, че моето присъствие на плажа е било случайно. Тогава прокурорът го попита как е станало така, че писмото, което е първопричина на драмата, е било мое дело. Ремон отговори, че е било случайност. Прокурорът го обори, като каза, че в тази история премного се злоупотребява със случайността. Той поиска да знае дали случайно съм се намесил, когато Ремон е плескал любовницата си, дали случайно съм бил свидетел в участъка и дали пак случайно моите тогавашни показания са се оказали така благоприятни за него. Накрая попита Ремон какви са средствата му за препитание и понеже той отговори: „Магазинер“, прокурорът заяви на съдиите, че както е общоизвестно, свидетелят упражнява професията на сутеньор. Аз съм бил негов съучастник и негов приятел. Ставало дума за една мръсна драма от най-долно естество, утежнена от факта, че човек имал работа с морално чудовище. Ремон поиска да се защити и моят адвокат също протестира, но им казаха, че трябва да оставят прокурора да свърши. Той продължи: „Малко неща имам още да добавя. Беше ли ваш приятел?“ — попита той Ремон. „Да — потвърди Ремон, — беше мой приятел.“ Тогава прокурорът ми постави същия въпрос и аз погледнах Ремон, който не извърна очи. Отговорих: „Да.“ Прокурорът се обърна към съдебните заседатели и заяви: „Същият този човек, който на другия ден след смъртта на майка си се е отдавал на най-безсрамен разврат, е убил по нищожен повод с цел разчистване на сметки във връзка с неокачествим безнравствен случай.“

След това седна. Но моят адвокат, изгубил търпение, възкликна, вдигайки ръце така, че ръкавите му се смъкнаха и разкриха гънките на колосаната риза: „В края на краищата, в какво е обвинен: че е погребал майка си или че е убил човек?“ Публиката се разсмя. Но прокурорът пак стана, загърна се в тогата си и заяви, че трябва да имаш наивността на почитаемия защитник, за да не почувствуваш, че между тези два факти има дълбока, патетична и съществена връзка. „Да — провикна се той гръмко, — аз обвинявам този човек, че е погребал майка си със сърце на престъпник.“ Тази декларация, изглежда, направи силно впечатление на публиката. Моят адвокат вдигна рамене и изтри потта, която покриваше челото му. Но самият той изглеждаше някак разколебан и аз разбрах, че за мен нещата не вървят добре.

Заседанието беше закрито. Когато излязох от съдебната зала, за да се кача в колата, за миг преоткрих дъха и цвета на лятната вечер. В мрака на моя подвижен затвор улавях, като че ли от дъното на умората си, един по един всички познати шумове на града, който обичах и в който ми се бе случвало понякога да се чувствувам доволен. Виковете на вестникарчетата в успокоения вече въздух, последните птици на площада, подвикванията на продавачите на сандвичи, скрибуцането на трамваите по острите завои на града и шепотът на небето, преди нощта да се спусне над пристанището, всичко това представляваше за мен маршрут на слепец, който ми бе добре известен, преди да вляза в затвора. Да, беше часът, в който — вече много отдавна — аз се чувствувах доволен. Онова, което ме очакваше тогава, беше винаги лек сън без сънища. И все пак нещо се беше променило, защото в очакване на утрешния ден се озовах отново в килията си. Като че ли познатите пътища, очертани в летните небеса, можеха да отвеждат както към затвора, така и към невинни сънища.

Дори и на подсъдимата скамейка е интересно да слушаш как говорят за теб. Мога да кажа, че през време на речите на прокурора и на моя адвокат за мен се говори много, и то сякаш повече за мен, отколкото за моето престъпление. Всъщност различаваха ли се толкова тези речи? Адвокатът вдигаше ръка и пледираше, че съм виновен, но със смекчаващи вината обстоятелства. Прокурорът протягаше ръка и разкриваше вината, но без смекчаващи вината обстоятелства. Едно обаче смътно ме смущаваше. Въпреки моята тревога понякога ми идваше да се намеся, но тогава адвокатът ми казваше: „Мълчете, така е по-добре за делото ви.“ В известен смисъл като че ли това дело се разглеждаше извън мен. Всичко се развиваше без моя намеса. Съдбата ми се определяше, без да се вземе моето мнение. От време на време изпитвах желание да прекъсна всички и да заявя: „Но все пак кой е обвиняемият? Важно нещо е да си обвиняемият. И аз имам нещо да кажа.“ Но ако размислех, нямаше какво да кажа. Впрочем трябва да призная, че интересът, който човек изпитва да приковава вниманието на хората, не трае дълго. Например речта на прокурора ми дотегна много бързо. Само някои откъси, жестове или цели тиради, но обособени от цялото, ми направиха впечатление или събудиха интерес в мен.