Албер Камю - Чужденецът

Когато прокурорът седна, настъпи доста дълго мълчание. Колкото до мен, аз бях просто замаян от горещината и от изненада. Председателят се поизкашля и с много нисък глас попита дали имам да добавя нещо. Станах и тъй като имах желание да говоря, казах, при това малко наслуки, че не съм имал намерение да убивам арабина. Председателят отвърна, че това е само едно твърдение, че дотук не можел добре да схване системата на моята защита и щял да бъде доволен, преди да изслуша моя адвокат, ако аз уточня мотивите на своето деяние. Казах набързо, като обърквах малко думите и си давах сметка за смешното си положение, че причината е била слънцето. В залата се чуха смехове. Моят адвокат сви рамене и веднага след това му дадоха думата. Но той заяви, че е късно, че имал да говори с часове и че моли да отложат заседанието за следобед. Съдът се съгласи.

Големите вентилатори продължиха и следобед да раздвижват тежкия въздух в залата, а малките многоцветни ветрила на съдиите се движеха всички в една и съща посока. Струваше ми се, че пледоарията на моя адвокат никога няма да свърши. Все пак по едно време взех да го слушам, защото той казваше: „Вярно, че аз убих.“ После продължи със същия тон, казвайки „аз“ винаги когато говореше за мен. Бях много учуден. Наведох се към единия от полицаите и го попитах какво означава това. Той ми нареди да мълча, но след малко добави: „Всички адвокати правят така.“ Помислих си, че по тоя начин пак ме отстранява от делото, свежда ме до нула и в известен смисъл ме подменя със себе си. Но ми се струва, че вече бях твърде далеч от съдебната зала. А и адвокатът ми изглеждаше смешен. Претупа въпроса с предизвикателството и след това също заговори за моята душа. Но според мен с много по-малко талант от прокурора. „И аз — рече той — вникнах в тази душа, но противно на изтъкнатия представител на прокурорското съсловие намерих в нея нещо и мога да кажа, че четох там като в отворена книга.“ Бил прочел, че съм порядъчен човек, усърден, неуморим работник, верен на фирмата, която ме наела, обичан от всички, състрадателен към нещастията на другите. Според него съм бил образцов син, който издържал майка си, докато е можел. Накрая съм се надявал, че старческият дом ще даде на старата жена удобствата, които моите средства не ми позволявали да й доставя. „Учудвам се, господа — добави той, — че във връзка е този приют се вдигна такъв голям шум. Защото в края на краищата, ако трябва да се даде доказателство за полезността и благородната задача на подобни заведения, нужно е ясно да се каже, че самата държава ги субсидира.“ Само че той не говори за погребението и почувствувах, че тъкмо това липсваше в неговата пледоария. Но поради всички тези дълги фрази, всички тези дни и безкрайни часове, през които се говореше за моята душа, добих впечатлението, че всичко се превръща в някаква безцветна вода, от която ми се завиваше свят.

Спомням си само, че накрая, докато моят адвокат говореше, от улицата прозвуча през цялото пространство от зали и кабинети и стигна чак до мен свирката на някакъв продавач на сладолед. Връхлетяха ме спомени от един живот, който вече не ми принадлежеше, но в който бях изпитал най-скромните и най-мъчно изкореними свой радости: миризмите на лятото, квартала, който обичах, нощното небе, смеха и роклите на Мари. Тогава чувството, че стоя без всякаква полза на това място, сви гърлото ми и изпитах само нетърпение да се свърши всичко час по-скоро и отново да намеря килията си и съня. Едва долових как моят адвокат възкликна в заключение, че съдиите не ще изпратят на смърт един почтен труженик, погубен от мимолетен смут, и поиска смекчаващи вината обстоятелства за едно престъпление, вследствие на което аз вече носех, като най-сигурно възмездие, вечното угризение на съвестта. Съдът прекрати заседанието и адвокатът седна изтощен. Но неговите колеги дойдоха при него, за да му стиснат ръка. Чух: „Великолепно, драги.“ Един от тях даже ме взе за свидетел. „Нали?“ — каза ми той. Аз потвърдих, но моят комплимент не беше искрен, защото бях много изморен.

А навън денят си отиваше и горещината не беше вече така силна. По някои шумове от улицата, които дочувах, отгатвах сладостта на вечерта. Тук всички чакахме. И това, което чакахме заедно, засягаше само мен. Пак огледах залата. Всичко беше така, както в първия ден. Срещнах погледа на журналиста със сивото сако и на жената-автомат. Това ме накара да си спомня, че през цялото време, докато процесът траеше, не бях потърсил с поглед Мари. Не я бях забравил, но бях много зает. Видях я между Селест и Ремон. Тя ми направи малък знак, като че ли казваше: „Най-сетне“, и видях нейното поразтревожено лице, което се усмихваше. Но чувствувах, че сърцето ми се е затворило и даже не бях способен да отговоря на усмивката й.