Албер Камю - Чужденецът

А също и цигарите. Когато ме прибраха в затвора, взеха ми колана, връзките за обуща, вратовръзката и всичко, което беше по джобовете ми, също и цигарите. Щом се озовах в килията, поисках да ми ги върнат. Но ми казаха, че е забранено. Първите дни бяха много тежки. Може би това ме смаза най-много. Смучех късчета дърво, които отчеквах от дъската на леглото си. През целия ден непрекъснато ми се гадеше. Не проумявах защо ме лишават от нещо, което никому не вреди. По-късно схванах, че това е също част от наказанието. Но тогава бях вече свикнал да не пуша и вече не беше наказание за мене.

Извън тези неприятности не бях твърде нещастен. Пак ще кажа, главното беше да се убива времето. От момента, в който се научих да си припомням, вече никак не се отегчавах. Понякога започвах да си представям моята стая и мислено я обикалях, като изброявах наум всичко, на което се натъквах. В началото го правех бързо. Но всеки пореден път продължаваше по-дълго. Защото се сещах за всяка мебел и всеки предмет, който се намираше там, и всички подробности на всеки предмет, и особеностите на самите подробности — някоя инкрустация, някоя драскотина или отчупено парче, цвета и материала, от който бяха изработени. Опитвах се в същото време да не загубвам нишката на моята инвентаризация, да не пропускам нищо. Така че след няколко седмици бях способен да прекарвам цели часове само като изброявам онова, което се намираше в стаята ми. По такъв начин колкото повече мислех, толкова повече незабелязани и забравени неща изскачаха в паметта ми. Тогава разбрах, че човек, който е живял макар и само един-единствен ден, би могъл да прекара без мъка и сто години в затвор. Би имал достатъчно спомени, за да не се отегчава. В известен смисъл това беше предимство.

Също и сънят. В началото спях лошо през нощта и никак през деня. Малко по малко нощният ми сън се подобри, а успявах да спя и денем. Мога да кажа, че през последните месеци спях от шестнадесет до осемнадесет часа на денонощие. Оставаха ми, значи, шест часа, които убивах с храненето, естествените нужди, спомените си и историята с чеха. Между сламеника и дъската на кревата бях намерил старо парче вестник, почти залепнало за плата, пожълтяло и изтъняло до прозрачност. Там се описваше някакъв случай, чието начало липсваше, но което навярно беше станало в Чехия. Един човек тръгнал от чешко село на гурбет. След двадесет и пет години се завърнал богат и с жена и дете. Майка му и сестра му държали странноприемница в родното му село. За да ги изненада, оставил жена си и детето си в друг хан, отишъл сам при майка си, която не го познала, когато влязъл. Хрумнало му да се пошегува и да наеме стая. Показал си парите. През нощта майка му и сестра му го убили с чук, за да го ограбят, и хвърлили тялото му в ръката. На сутринта дошла жена му и без да знае нещо, разкрила самоличността на пътника. Майката се обесила. Сестрата се хвърлила в един кладенец. Навярно съм прочел тази история хиляди пъти. От една страна, тя беше невероятна. От друга — беше естествена. Във всеки случай намирах, че пътникът донякъде си го беше заслужил и че човек не бива никога да се шегува.

Така с часовете, през които спях, със спомените, с четенето на произшествието, със смяната на светлината и мрака — времето мина. Чел бях наистина, че в затвора човек започва да губи представа за времето. Но това нямаше особен смисъл за мен. Не бях разбрал до каква степен дните могат да бъдат едновременно дълги и къси. Дълги да живееш, без съмнение, но толкова разтегнати, че започваха да се преливат един в друг. Загубваха имената си. Думите „вчера“ или „утре“ бяха единствените, които запазваха някакъв смисъл за мен.

Когато веднъж надзирателят ми каза, че съм тук от пет месеца, повярвах му, но не проумях. За мен това беше все един и същ ден, който се разстилаше в моята килия, и една и съща беше целта, която преследвах. Тогава, след излизането на надзирателя, аз се огледах в желязното канче. Стори ми се, че образът ми си остава сериозен даже когато се опитвах да му се усмихна. Раздвижих образа пред себе си. Усмихнах се, а той запази същия строг и тъжен израз. Денят свършваше и настъпваше часът, за който не искам да говоря, часът без име, в който вечерните шумове от всички етажи на затвора се преливаха в мълчаливо шествие. Приближих се до прозорчето и още веднъж, при сетните светлини на здрача, се взрях в лика си. Той беше пак сериозен и какво чудно имаше, щом в този момент аз също бях такъв? Но в същото време и за пръв път от месеци насам отчетливо чух звука на собствения си глас. Познах го, беше същият, който от много дни вече отекваше в ушите ми, и разбрах, че през цялото време съм си говорил сам. Тогава си спомних какво бе казала болногледачката на погребението на мама. Не, нямаше изход и никой не може да си представи какво са вечерите в затвора.