Албер Камю - Чужденецът

Изглеждаше много уморен. Мълча известно време, докато пишещата машина, която не беше престанала да следи диалога, довършваше последните изречения. После ме огледа внимателно и малко тъжно. Промърмори: „Никога не съм срещал толкова закоравяла душа като вашата. Престъпниците, които са идвали пред мен, до един са плакали пред този образ на страданието.“ Щях да отговоря, че е било така именно защото е имал работа с престъпници. Но си помислих, че аз също съм такъв. Това беше мисъл, с която не можех да свикна. Тогава съдията стана, за да ми покаже, че разпитът е свършил. Попита ме само, със същия малко уморен вид, дали съжалявам за постъпката си. Помислих и казах, че вместо истинско съжаление изпитвам по-скоро известна досада. Стори ми се, че не ме разбира. Но този ден спряхме дотук.

След това виждах често съдия-следователя. Но вече всякога бях придружаван от моя адвокат. Ограничаваха се да ме карат да уточнявам известни пунктове от предишните ми показания. Или пък съдията обсъждаше с моя адвокат уликите. Но всъщност те съвсем не се занимаваха с мен в тези мигове. Във всеки случай малко по малко тонът на разпитите се промени. Съдията, изглежда, вече не се интересуваше от мен и в известен смисъл беше приключил с моя случай. Повече не ми заговори за Бога и никога не го видях така възбуден, както в онзи първи ден. В резултат на това нашите срещи станаха по-приятелски. Няколко въпроса, кратък разговор с моя адвокат и разпитът свършваше. Както се изразяваше съдията, делото следваше своя ход. Даже понякога, когато разговорът беше от общ характер, ме включваха в него. Отдъхвах си. Никой в тези часове не беше лош с мен. Всичко беше така естествено, така добре уредено и така просто изиграно, та имах смешното впечатление, че „съм част от семейството“. И мога да твърдя, че в края на единадесетте месеца, през които продължи следствието, почти се учудвах, дето е могло някога да ме радва, друго освен онези редки мигове, когато съдията, изпровождайки ме до вратата на своя кабинет, ме тупаше по рамото и ми казваше със сърдечен глас: „За днес свършихме, господин Антихрист.“ И ме предаваше в ръцете на полицаите.

Има неща, за които никога не ми е било приятно да говоря. Когато влязох в затвора, разбрах само след няколко дни, че няма да ми е приятно да говоря за тази част от моя живот.

По-късно вече не придавах значение на отвращенията си. В действителност през първите дни не бях в затвор: смътно очаквах някакво ново събитие. Едва след първото и единствено посещение на Мари започна всичко. От деня, в който получих нейното писмо (пишеше ми, че не и разрешават занапред да идва, защото не ми е съпруга), от този ден почувствувах, че в килията съм у дома си и че животът ми е вгнезден в нея. След ареста най-напред ме затвориха в една стая, където имаше вече неколцина задържани, повечето араби. Когато ме видяха, те почнаха да се смеят. После ме попитаха какво съм извършил. Казах, че съм убил арабин, и те млъкнаха. Но после настъпи нощта. Обясниха ми как трябва да постеля рогозката, върху която ми предстоеше да спя. Подвивайки единия й край, човек можеше да си направи възглавница. Цяла нощ дървениците лазеха по лицето ми. След няколко дена ме изолираха в отделна килия, където спях на дървен нар. Имах кофа за естествените нужди и железен леген. Затворът се намираше на възвишението над града и можех да виждам морето през едно прозорче. Веднъж, тъкмо когато се бях вкопчил в решетките и бях обърнал лице към светлината, влезе един пазач и ми каза, че имам посещение. Помислих, че е Мари. Наистина беше тя.

За да стигна до помещението за свиждане, минах по дълъг коридор, после по някаква стълба и накрая по друг коридор. Влязох в просторна зала, в която светлината проникваше през голям прозорец. Залата беше разделена на три части от две големи решетки, които я пресичаха по дължина. Между двете решетки имаше пространство от осем или десет метра, което отделяше посетителите от затворниците. Насреща си видях Мари с роклята на райета и загорялото й лице. Откъм моята страна имаше десетина задържани, повечето араби. Мари беше заобиколена от арабки и стоеше между две посетителки: дребна старица със свити устни, облечена в черно, и едра жена, гологлава, която говореше високо и жестикулираше. Поради разстоянието между решетките посетителите и затворниците бяха принудени да говорят твърде гръмко. Когато влязох, шумът от гласовете, които се блъскаха във високите голи стени на залата, ярката светлина, която струеше от небето върху стъклата на прозореца и нахлуваше в залата, донякъде ме зашеметиха. Моята килия беше по-спокойна и по-мрачна. Потребни ми бяха няколко секунди, за да свикна. След това видях отчетливо всяко лице, откроено на дневната светлина. Забелязах, че един пазач седи на края на коридора между двете решетки. По-голямата част от затворниците араби, както и техните семейства, бяха наклякали едни срещу други. Те не крещяха. Въпреки глъчката успяваха да се чуят, макар да говореха много тихо. Глухият им шепот, идващ от ниското, звучеше като непрекъснат бас към разговорите, които се кръстосваха над главите им. Всичко това забелязах още докато се приближавах към Мари. Вече прилепена до решетката, тя ми се усмихваше с всички сили. Стори ми се много хубава, но не съумях да й го кажа.