Катрин Каултър - Робинята

Мерик чу плача на Таби и зърна през рамо как детето пълзи към сестра си.

Спокойно каза:

— Клив, заведи момчето при сестра му. Олег, доближи скалда насам до огъня. Сигурно му е студено, ако не на тялото, поне на мозъка, защото показа, че е напълно лишен от разум и мисъл. Сега ще го стопля — точно така, както той постъпи с Ларен.

Олег се усмихна и повлече Деглин към огъня. Мъжете се приближиха, безмълвно ги наобиколиха и зачакаха.

— Дай ми го.

Мерик го сграбчи за врата и го накара да се смъкне на земята. Без предупреждение хвана десния крак на Деглин, пъхна го в огъня и го задържа там.

Деглин гледаше ужасен как пламъците се увиха около крака му и плъзнаха нагоре. Усети непоносима топлина, панталонът му се подпали и опърли кожата му. Той закрещя и зарита, гърчейки се диво в ръцете на Мерик.

Мерик го пусна едва когато платът лумна в пламъци и стана на пепел. Наблюдаваше скалда безучастно как лази и се търкаля в прахта, задавен от викове, хрипове и ридания.

Погледна го бегло и каза:

— По-глупав си и от охлюв, Деглин. А липсата ти на сдържаност е недостойна. Този път няма да те убия. Но запомни, никога не посягай другиму без мое позволение. Разбра ли?

Деглин бе примрял от болка и от ужас и не можеше да повярва, че Мерик го наказа само задето бе ударил някаква си робиня. Подуши миризмата на изгорялата си кожа. В гърлото му се надигна бълвоч и отвращение. Изрече задъхан:

— Да, господарю, разбрах.

— Добре — рече Мерик и му обърна гръб. Видя, че Ларен седи и разглежда пострадалия си крак. Пръстите й кръжаха над зачервената кожа. Не смееше да се пипне. Клив бе до нея, прегърнал разплакания Таби, и тихо им говореше нещо. Мерик рече на Елър: — Донеси целебния мехлем на майка ми от кесията с билки в шатрата. Бързо.

Мерик приклекна до Ларен. Улови брадичката й с пръсти и я повдигна.

— Мехлемът ще отнеме паренето и болката. Със същия ти намазах гърба и той ти помогна, нали?

Тя само кимна, защото думите заседнаха в гърлото й. Не можеше да откъсне очи от изгорения си крак.

— Добре се справяш.

Явно очакваше това от нея и занапред и бе убеден, че тя няма да го разочарова. Отново се усмихна, което се оказа по-трудно, отколкото си представяше, и рече:

— Трябваше да действам по-бързо. През последните две години се научих да се дърпам светкавично като бълха и да отбягвам ударите пъргаво като жребец за скопяване. — Тя въздъхна и той видя, че лицето й възвръща цвета си, а бузите й станаха дори прекалено розови, после бледочервени. Разбра, че се успокоява, но съзнанието й щеше бързо да я предупреди, че тепърва й предстои да страда.

Не бе справедливо. И бездруго бе преживяла достатъчно, а сега и това изпитание. Елър му подаде мехлема.

— Имам само още един чифт панталони, Мерик.

— Донеси ги. Не може да ходи гола сред цяла армия мъже.

Мерик забеляза как се е втренчила в мехлема, ужасена, че той ще докосне изгорената й кожа и тя ще примре от болка. Не можеше да я вини. Споменът за изранения й гръб и мъчителното усещане, когато го мажеше, още бе твърде пресен в съзнанието й.

Нищо не каза, само взе мехлема в едната ръка и я подхвана под мишница с другата. Почти я довлече в шатрата. Сложи я да легне по гръб и рече:

— Ще ти сваля панталоните.

Тя не искаше, защото бе гола отдолу. Но кракът бе започнал да я боли и да пулсира все по-силно и пронизващо. Какво значение имаше? Вече бе виждал тялото й, бе лекувал гърба й, бе я къпал. Не отвърна, просто изви глава настрани. Той коленичи над нея с напрегнато изражение. Тя не можеше да го погледне. Затвори очи, когато почувства ръцете му на кръста си да развързват връвта, придържаща панталоните на Елър. Той ги смъкна и тя усети прохладния нощен въздух върху голата си кожа. Не можеше да отрече, че е много внимателен, но когато късче овъглен плат се залепи за крака й, тя подскочи и изпищя.

— Знам, че боли. Съжалявам. Легни.

Отново я натисна надолу, разперил пръсти върху корема й.

Лежеше, смазана от болка, и се ядосваше на своята безпомощност. Мерик я зави с одеяло, като остави открит само крака. Искаше да му благодари, но не можеше. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да заглуши виковете, напиращи в гърлото й, да не охка, да не хленчи, да не издаде слабостта си пред него.

Внезапно усети пръстите му, които внимателно започнаха да втриват мехлема върху изгорената й кожа. Едва не се изцепи като гръмотевица, но се сдържа и се насили да не мърда. От мехлема почувства невероятна смесица от болка и облекчение, топлина и прохлада, сетне блажено изтръпване, също както преди по гърба. Лежеше неподвижно и стискаше устни.