Катрин Каултър - Робинята

Настъпи тягостна тишина, нарушена накрая от Олег, който се изправи висок, снажен и застрашителен над Деглин и рече с отвращение:

— Разказът ти не струва пет пари, Деглин. Според мен през цялото време ти преливаше от зле стаена злоба и лъжи. Приличаш на муха, дето само бръмчи — връхлиташ със стръв, после бягаш да се криеш зад страхливото си жужене. Бих предпочел момичето да ни разправи какво се е случило с Грънлидж Датчанина.

Изящният скалдски глас на Деглин трепереше от гняв, когато отвърна:

— Момичето не може да ви разправи нищо! Нито притежава дарба, нито акъл. Преструва се, че има, ама няма. Тя е робиня, жалка робиня и толкоз. Не ще посмее да дрънка глупостите си, защото аз не ще й позволя. Толкова ли сте слепи? Тя е напаст, сее раздори между нас. Кара ни да се препираме. Омагьосала е Мерик и му е взела силата!

Олег измъкна ножа от пояса си. Пристъпи към Деглин. Лицето му беше безизразно и не бе ясно какво е наумил. Спря го гласът на Мерик:

— Чакай, Олег. Деглин за сетен път остави езикът му да изпревари мисълта. Не е ли така, Деглин?

Деглин си пое дълбоко дъх и се овладя.

— Бях небрежен. Да, господарю, не се вслушах в думите ви. Ще ви разкажа друга история, дето повече ще ви хареса.

Олег само поклати глава към Деглин, прибра ножа в канията и отново седна върху вълчата кожа, после кръстоса крака и рече:

— Хайде, Ларен, какво се случило по-нататък? „Парма докоснал раменете на Селина и усетил нещо странно.“ Продължавай.

Тя мълчеше и не знаеше как да постъпи. Мъжете бяха вперили погледи в нея и чакаха. Изражението на Мерик бе непроницаемо. В ръцете му дремеше Таби, облегнал глава на гърдите му. Всички закимаха, някои я подканиха да не ги мъчи повече, а да разказва за Парма и за това какво сторила Селина с него. Тя не откъсваше очи от Мерик. Най-после той й кимна. Ларен се усмихна и стана. Отвори уста, за да заговори, а думите напираха в ума й. Видя как Деглин вдигна ръка, но не се дръпна навреме. Той я цапардоса по бузата с юмрук и я повали на една страна право в огъня.

Мерик пусна Таби на земята и скочи, но Клив го изпревари. Спусна се към Ларен и я измъкна от огъня. Още бе зашеметена от удара на Деглин. Десният крачол на панталона й гореше, пламъците бавно се просмукваха в сухата вълна, постепенно се разпалваха и от плата се виеше черен дим. Клив я хвърли по лице, загреба с шепи от пепелта и започна да я посипва отгоре. После взе да я натрива в панталоните. Мерик дръпна Клив настрана, свали ризата си и я притисна върху крака й. Повдигна я и погледна прогорената вълна, цъфнала около кожата й. Ларен се обърна бавно на хълбок и той се взря в лицето й.

— Добре ли си?

Известно време тя го гледаше пребледняла и риеше с пръсти в земята, конвулсивно, без причина, просто риеше ли, риеше. Потръпна и леко опипа бузата си там, където Деглин бе стоварил юмрука си. После разтърси глава, сякаш за да я проясни. Кръвта блъскаше свирепо зад слепоочията й и мозъкът й бе задръстен от страх, но тя се усмихна и каза:

— Малко закъснях.

Мерик само я изгледа втрещен и поклати глава.

— Челюстта ти счупена ли е? — Докосна бузата й, нежно и внимателно, после кимна. — Не, но ще остане синина. — Отново се съсредоточи върху крака й. — Седни.

Около тях се чуваха сърдитите възгласи на спътниците им. Добре, значи нямаше да защитят Деглин, макар на Мерик да му бе все едно.

Тя мълчаливо изпълни нареждането му.

Той разкъса плата и оголи крака й. Не бе много лошо изгорен, но кожата от глезена до коляното бе станала тъмночервена. Помисли си, че сигурно ужасно я боли, но когато отново насочи очи към лицето й, по него не се четеше нищо и той разбра, че още не се е отърсила от преживяното, не е проумяла напълно случилото се и евентуалните последствия от него.

— Не мърдай — каза той и се изправи. Извърна се. Олег държеше Деглин.

Скалдът дишаше тежко и се мъчеше да се отскубне от Олег, но Олег не отстъпваше по сила и буен нрав на Мерик и кипеше от гняв.

Мерик се приближи бавно към тях. Застана пред Деглин, мълчаливо вперил поглед в него. Деглин престана да се съпротивлява и запелтечи:

— Не исках да я нараня, а само да я накажа. Заслужаваше да я ударя по лицето, но не по моя вина падна в огъня. Тя е робиня, господарю, не може да има възмездие.

Клив изръмжа зад гърба на Мерик със свити юмруци и изопнато тяло, готов да се нахвърли. Мъжете бяха наскачали до един и стъписването им след станалото бързо прерасна в ярост. Но чакаха да видят как ще постъпи Мерик. Той трябваше да реши, не те.