Катрин Каултър - Робинята

За вечеря й донесоха елен. Тя наряза месото на дебели пържоли, поръси ги с бели малини и смрика и накрая ги уви в големи кленови листа, намазани с еленова лой.

След като се нахраниха, доволни и сити, мъжете извикаха Деглин да продължи разказа си за Грънлидж Датчанина.

Но Деглин се цупеше. Мерик му бе наредил да изчетка и почисти кожите и най-важното, да внимава да не се намокрят в трюма на лодката. Деглин възропта срещу тази унизителна работа, но Мерик не отстъпи и Деглин не спря да мърмори през цялото време, докато я вършеше, изкарвайки всички от търпение и най-вече Мерик, който изпитваше желание да му прекърши врата.

Та Деглин сега отказваше да се помръдне, обяснявайки на Мерик и на останалите, че благодарение на дарбата си им бил разправял разни истории, но те я били изтощили с четкане и чистене на кожи — крайно недостойно занимание за неговите неоценими умения. Той бил скалд и трябвало да го тачат, а не да го мъчат като роб. Той погледна към Ларен, която съсредоточено прибавяше зеленчуци към убития от мъжете елен. Тя била робинята и било нейно задължение да се заеме с кожите. Мерик отвърна:

— Кожите не бяха много, само ония, дето ще отнесем като подаръци на близките си. Не си се преработил, Деглин, а чистенето се налагаше.

Но Деглин изсумтя и рече, че коремът го свивал от гадната помия, която робинята им била дала за ядене. После се отдалечи сред боровете и се облекчава в продължение на час.

Еленовите пържоли бяха невероятно вкусни, но Ларен не каза нищо. Мъжете недоволно замърмориха срещу опърничавия нрав на Деглин. Някои взеха да мятат камъчета, за да изпробват точността си, но след известно време се отегчиха.

Тогава тя се обади:

— Дълго мислих за Грънлидж Датчанина. Навярно ще мога да продължа разказа вместо Деглин.

Мъжете я зяпнаха — като че си бе изгубила ума. Но тя умееше единствено да готви, нали е жена. Бяха си глътнали езиците от слисване.

Тя отвърна сериозно на погледите им, без да продума.

В този момент Таби, който седеше между краката на Мерик и се бе облегнал на гърдите му, се обади:

— Разкажи ни, Ларен, твоите истории са вълшебни.

— Да — рече Олег не особено убедено. — Нямаме друга работа. Разправи ни каквото искаш.

— Тъй съм сит с еленово месо, че ми е все едно какво ще чуя — обади се старият Фиррен. — Давай, момиче.

Мерик мълчеше, прегърнал Таби. Но тя знаеше, че и той като останалите не вярва в умението й да разказва така, че да омае слушателите си — всеизвестно е, че жените не притежават подобна дарба. Скалдовете са мъже, само мъже и никой не се съмнява…

Ларен заговори с тих, равен глас и леко се наклони към спътниците си, за да прикове към себе си цялото им внимание — така бе виждала да прави стотици пъти нейният чичо скалд.

— Когато Грънлидж рекъл: „Не чувствам ръцете си“, всички мъже се натъжили при вида на отвратително съсухрените лапи, в които се били превърнали ръцете му, сякаш завинаги лишени от неземната сила и пословична смелост. Само след броени месеци той се смалил, понеже главата и плещите му били все приведени, погледът — забит в земята, а сърцето — отчаяно, че някога ще получи избавление от небето… Приятелите му се умълчавали, щом го зърнели да се приближава. Не минало много време и той се запилял някъде. Мнозина решили, че се е скрил, за да умре, защото какъв ли смисъл имало да продължава? Силата му си била отишла, а с нея и гордостта, едничкото мерило за собственото му достойнство и величие. Но подир три дни той се върнал притихнал, с безизразно лице… Враговете му ликували, но тайно, защото знаели, че Грънлидж е всеобщ любимец надлъж и шир и не е разумно да се злорадства открито за сполетялата го участ. Някои започнали да кроят планове. Те били лоши хора, без капчица доблест. Не били викинги, юначни воини, а по-скоро саксонски разбойници, жалки и подли, способни само на коварства и мерзости. Решили да нападнат именията му… И тъй в последвалите месеци те грабели военните му кораби и отмъквали робите, среброто и златото му. Избивали хората му и задигали овцете и добитъка. Един дори поискал да отвлече красивата му жена Селина…

Така се започнало и така продължило. Хората на Грънлидж го викали и се молели да ги спаси, но Грънлидж не отвръщал нищо, седял със сведена глава и пиел бира, докато паднел в несвяст и робите му го отнасяли в леглото.

Една гореща лятна утрин обаче, рано призори, Парма, лош саксонски разбойник от Уесекс, успял да се промъкне в главното имение, където живеела Селина. Бил висок на бой, с мургав лик и с толкова гъсти вежди, че се сключвали над очите му. Той мразел Грънлидж и знаел, че най-жестокото отмъщение към него не би била смъртта, а загубата на любимата жена. Някога Грънлидж убил брат му, когато той, замаян от изпитата медовина, умъртвил с камшик един от любимите му коне. Оттам идвала омразата на Парма. Онази сутрин Парма зърнал Селина, била сама, седяла кротко до едно поточе, гледала втренчено пред себе си и мислела за своя съпруг и за злочестата му орис. Той се промъкнал до нея, без да издава звук, и когато се озовал точно зад гърба й, рекъл: „Казвам се Парма и съм дошъл да те отвлека, Селина, жена на Грънлидж. Ще се държа с теб така, както бих се държал с Грънлидж, ако беше мой пленник. Ще те накарам да паднеш на колене и да молиш за милост. После ще те пребия с камшика също както Грънлидж постъпи с брат ми“. Тя не се уплашила, а се обърнала да види злодея и отговорила: „Ако ме докоснеш, Парма, ще съжаляваш до сетния си дъх“. Той гръмко се изсмял, понеже тя била най-обикновена крехка жена и не представлявала никаква заплаха. Да, ама не каква да е, а жена на Грънлидж и затуй Парма се домогвал до нея. Навел се да я сграбчи. Но щом ръцете му пипнали плещите й, случило се нещо много странно.