Катрин Каултър - Робинята

Ларен се усмихна и каза на Мерик:

— Брат ми почти заспа. Ако искате, ще продължа историята утре вечер. Вярвам, че не съм ви отегчила.

Мъжете я гледаха ококорени. После замърмориха. Тогава Роран се обади:

— Добре де, но какво се е случило? Един мъж докосне ли жена, най-много да я пожелае, а в това няма нищо странно.

— Таби хич не е уморен, нали, момче?

— Каква е тая магия?

Мерик мълчеше, втренчен в нея с тънка усмивка. После се засмя. Внезапно нададе одобрителен вик и всички го последваха.

Преди да се прибере в шатрата за през нощта, някой пъхна в шепата на Ларен четири сребърни монети. Тя ги зяпаше слисана как проблясват върху дланта й.

Четири монети за една история. Докато заспиваше, се питаше какво ли е станало с Парма, когато е докоснал раменете на Селина.

След ден вече гребяха в Балтийско море. Нямаше вятър и водата бе тиха и спокойна като настроението на Мерик. Той мълчеше замислен. „Навярно си мисли за нови приключения“, рече си старият Фиррен, докато внимателно насочваше лодката покрай един плаващ дънер.

— Ако излезе попътен вятър, подир пет дни ще бъдем у дома — каза Мерик на Ларен късно следобед, когато тя дойде отпред и застана до него. Бе учил Таби да гребе и сега детето спеше дълбоко на коленете му. Мерик се облакъти на огромното весло и извърна лице към нея:

— Мъжете решиха, че Тор иска жертвоприношение, за да ни прати достатъчно силен вятър, който да издуе платната. Аз смятам, че това зависи от теб.

Тя се олюля назад и едва не падна.

Усети нечия мъжка десница на гърба си и се дръпна като попарена. Политна върху Мерик. Той не я докосна, само я погледна и се ухили.

— Не се предвижда жертвоприношение на девица. Трябва да продължиш разказа си за Грънлидж довечера, иначе Тор няма да ни помогне и да ни даде попътен вятър.

— След като приготвиш гозбата обаче — рече Елър. — Не знаем кое бихме предпочели, ако ни накарат да избираме.

— Вече я надушваш, а? — подхвърли черноокият Роран и се засмя.

— Да, мечтая си за фазан, може би пълнен със спанак, грах и гъби.

„Само яденето им е в акъла“, помисли си Ларен и се усмихна, а нелепият й страх се поуталожи.

— Ще ви напълня гърлата — обеща Ларен и в този момент се вцепени, като зърна лицето на Деглин. По него се четеше смразяваща ярост, която я изплаши до смърт. Мъжката ярост лесно можеше да прерасне в бяс. Деглин не бе воин като Мерик, но въпреки това будеше не по-малък ужас, понеже бе мъж и скалд и двете неща бяха свързани в съзнанието му, а тя бе посегнала на негова собственост. Все едно го бе наранила физически. Спомни си за четирите сребърни монети, скрити във вътрешната страна на панталоните й. Можеше да откупи свободата си от Мерик само със сребро. Не със сладки женски усмивки и вкусно готвене. Не, само със сребро.

Бавно рече:

— Ще ви разкажа какво е станало по-нататък, ако обещаете да не хъркате толкова силно до шатрата ми.

Старият Фиррен така гръмко се изсмя, че рязко изви руля, при което се удариха в друг плаващ пън. Лодката се разтресе и разлюля.

— Откъде накъде шатрата е твоя, момиче? — провикна се Деглин и скалдският му глас прозвуча гърлено, ясно и студено като дълбоките морски води. — Мерик спи вътре с теб. По-скоро ние трябва да те помолим да не крещиш толкова силно, когато пори корема ти нощем.

Мерик се обади съвършено спокойно:

— Стига, Деглин. От суета и самонадеяност загуби интереса на хората. Отказа да продължиш историята и отиде да се цупиш, за да ни накажеш. Не вини момичето.

— Тя не е скалд! — разкрещя се Деглин. — Нищо не е — просто робиня, жалка отрепка, дето трябваше да убиеш и зарежеш в Киев! Не искам да я слушам как скверни дарбата ми с глупавите си напъни. Тя е само жена и единствената полза от нея е да разтваря краката си и да бърка гозби. И двете ги умее, значи това е достатъчно.

Мерик много бавно се надигна. Подаде спящия Таби на Клив.

Изправи се застрашително над Деглин и той се сви, макар че очите му, вперени в Ларен, още горяха от гняв и омраза.

— Казах ти да не я виниш — повтори Мерик.

— Ама тя…

Мерик се наведе и сграбчи Деглин за ризата. Вдигна го и го приближи към себе си.

— Престани или ще те накарам да съжаляваш.

Деглин замънка с тих и умоляващ глас, преливащ от искреност:

— Не, господарю, не исках да те обидя, но тя… о, прав си. Трябваше да изпълня желанието ви, без да се засягам и да се сърдя. Ще продължа разказа. Не бива да ощетявам хората повече. Няма защо да слушате нейните измишльотини.