Катрин Каултър: Робинята

— В името на боговете, паднал е.

Олег светкавично размота въжето.

— Аз ще го взема — рече Мерик и върза въжето около кръста си.

Олег се вкопчи в рамото му.

— Слушай. Храстът не изглежда много здрав, а ти си доста едър, Мерик. По-добре Елър да слезе.

Мерик кимна бавно. После извика:

— По-живо, Елър, по-живо.

Олег и Роран спуснаха Елър с въжето по острия ръб на скалата.

— Храстът няма да издържи — обади се Ларен, втренчена надолу.

— Напротив — възрази Мерик. — Храстът ще си стои на мястото, докато освободим Клив.

И тя повярва на думите му. Коленичи и прегърна Таби.

— Браво на теб — похвали го тя и целуна мръсната му буза, а ръцете й го галеха по гърба. — Можеш ли да ми кажеш какво се случи? Клив сам ли падна?

Внезапно Таби целият се скова в обятията й. И наведе глава.

— Таби? — намеси се Мерик. — Какво стана?

— Не знам — отвърна Таби, сгушил лице в шията на Ларен. Сълзи се стичаха по бузите му.

Мерик изглеждаше озадачен. Поклати глава, навъси се смутено към момчето и отиде до издатината на скалата. Елър бе успял да се закрепи едва-едва и връзваше въжето около кръста на Клив.

Работата бе бавна и мъчителна. Елър не се чувстваше особено щастлив, кацнал върху мизерното храстче, защото знаеше, че ако се отскубне, той ще полети надолу и ще се сгромоляса върху скалите на фиорда, но действаше чевръсто, с уверени и спокойни движения. Накрая успя. Мерик пое Клив под мишниците и го измъкна над ръба.

— По-бързо — викна той, — дайте въжето на Елър, преди да се е изложил и да се е изпуснал в панталоните.

Ларен моментално се озова до Клив. Отстрани на главата му имаше кръв, точно над дясното слепоочие. Слава Богу, още бе жив, но едва дишаше.

— Смяташ ли, че се е подхлъзнал и е паднал? — попита тя.

— Не знам — отвърна Мерик. — Какво е търсил тук сам? Какво е търсил и Таби?

Мерик понесе Клив на ръце и бавно заслизаха по дългата стръмна пътека към къщата.

Клив лежа в несвяст до късно вечерта. После взе да бълнува на непознат език с размътено съзнание, викаше и молеше някого да не го оставя, но толкова жално, че на Ларен й се късаше сърцето от мъка. Насила му изля малко супа в гърлото, докато Сарла нежно триеше лицето му със студена вода, за да прогони треската.

Мълвяха се какви ли не предположения, и то на висок глас, защото всички помнеха, че на същото място Ерик бе намерен мъртъв, с премазана глава. Преди бяха убедени, че Деглин го е направил. Ами кой ли е ударил Клив и го е бутнал от скалата? Ами Таби? Питаха се какво ли е видял Таби, но детето не искаше да каже нищо, дори на Мерик.

През нощта Ларен и Сарла се редуваха до леглото на Клив. Но най-странното бе, че Таби се заинати и не пожела да го напусне, сви се на кълбо и се настани да спи до него.

— Знам, че ще се свести — рече Ларен на Сарла, която бе толкова бледа, че Ларен се опасяваше за здравето й. — Иди да спиш, аз ще остана при него.

— Не, ти си по-изтощена. Освен това носиш дете. Върви да си почиваш, Ларен, аз ще остана с Клив.

Ларен надникна в мрачните очи на Сарла и бавно кимна. Внимателно разтърси Таби за рамото.

— Хайде, съкровище, отиваме да си лягаме. Ако искаш, можеш да спиш при нас с Мерик.

Таби моментално се разсъни. Дори не мигна и не се прозина. Местеше поглед ту към сестра си, ту към Клив, ту към Сарла.

Поклати глава.

— Не, Ларен. Няма да мърдам от Клив.

Тя понечи да го вземе насила, но настойчивостта в очите му я спря.

— Добре, но не му пречи. Той е много зле.

— Знам. — Детето се сгуши до Клив и положи мъничката си длан върху сърцето му.

— Сарла ще се разболее — рече Халад. — Много е бледа и има сенки под очите. Постоянно мълчи и изглежда потисната. Не е виновна за нищо. Не разбирам защо страда толкова за злополуката с този човек. Поговори с нея, Ларен.

— Татко, мисля, че двамата с Клив бяха започнали да се сближават дори преди нашето заминаване за Нормандия.

Халад я зяпна.

Бавно надигна чашата с бира и жадно отпи.

— Може и да греша, защото когато се върнахме, те сякаш се бяха отчуждили. Не знам. Той е свестен човек, татко, бяхме заедно в Киев. Опита се да ме спаси с риск за живота си.

— Той е просто един роб или поне е бил такъв. Сарла е толкова добра, че изпитва жалост към него, каквато би изпитвала към всеки от обитателите на Молвърн. Може би ако се съвземе, ще дойде с нас в Нормандия.

Тя въпросително наклони глава към рамото си:

— С нас?

— Естествено, имам предвид с Таби и мен — отговори той, но Ларен се усъмни в тона му, който бе чувала и преди. Не бе искрен и звучеше насмешливо. Да, точно така, направо преливаше от самодоволство.