Катрин Каултър: Робинята

— Ще си помисля, Мерик. Благодаря ти.

— Кажи ми какво ти е мнението за Халад.

— Добър човек е, въпреки благородната си кръв. Освен това е рядък щастливец. Брат му е повярвал в него и цели две години го е закрилял. А сега се връща в познатото обкръжение, намерил сина и дъщеря си. О, много голям късметлия е този Халад.

— Така е, прав си. Но, Клив, той не е вече млад, здрав и силен и не притежава младежка енергия и жажда за живот. Стар е. Ако реши да има дете, вероятно ще умре още преди да е пораснало.

Клив се умълча.

— Може би — рече най-накрая. — Убеден съм в това. Но, Мерик, животът е много несигурно нещо, нали? — Той отмести поглед от Мерик и го зарея към далечните назъбени възвишения в отсрещния край на фиорда. — Трябва да обмисля.

Мерик започна да подрежда дървата, нацепени от Клив.

— Разкажи ми какво прави в мое отсъствие. Колко сбивания имаше, колцина сега са настръхнали един срещу друг.

Вечерта Ларен отново пое ролята на скалд. В историята й се говореше за някакъв ирландски търговец, чийто син Улрих бил грубиян и мерзък страхливец и никога не постъпвал честно.

— Да, нашият горделив побойник мечтаел да стане главатар. Веднъж случайно срещнал непозната жена. Макар да бил зъл обесник, не бил глупав. Жената била затънала в едно тресавище и не можела да се измъкне. Улрих успял да я спаси. Дори се отказал да я изнасили, толкова доброжелателно настроен бил този ден. И слава Богу, защото тя внезапно му съобщила, че е вълшебница и че е готова да изпълни всяко негово желание. Той й повярвал, изпъчил се като пуяк и със светнали от алчност очи й заявил, че иска да го направи главатар: „Искам да властвам над всички обитатели на земите, ширнали се пред погледа ми.“ „Но те са много и земите са необятни“ — възразила вълшебницата. „Да — отвърнал той. — Но искам всичко, докъдето се простира погледът ми, да е мое владение. Ти ми обеща.“ Тя му се усмихнала и внимателно простряла ръце към небесата. Провикнала се със сладък и силен като молвърнската медовина глас: „Дай на този мъж, о всемогъщи Один, наш Отец, дай му цялата земя, която виждат очите му.“ Чул се страшен гръм и небето се прорязало от ярки светкавици. „Готово — рекла тя и се усмихнала на Улрих. — Всичко, което виждаш е твое.“ После изчезнала. Улрих потрил ръце. Помислил за враговете си, за момичетата, успели да му се изплъзнат, и казал: „Странно, сега е нощ, а те спасих посред бял ден. Върни пак слънцето, та да зърна владенията си.“ Уви, нямало кой да го чуе. Вълшебницата си била отишла, ала нощта останала. Завинаги.

Ларен млъкна. Не обели нито дума повече. Седеше и чакаше. Ропотът и дюдюканията не закъсняха. Мерик се засмя и се изправи до нея.

— Историите й вече не са така смели заради бебето в утробата й. То я кара все да търси поука. Не е минала нощ, без да ми чете проповеди и да реди безкрайни напътствия какво да свърша и как…

Ларен го сграбчи за ушите и го дръпна надолу. Целуна го шумно.

Подир два дни, един късен следобед, Ларен седеше пред къщата и предеше с хурката си. От нишката щеше да бъде изтъкано светлосиньо платно, също като очите на Мерик. Вече виждаше ризата, която щеше да му ушие. Тананикаше си тихо, заобиколена от делнични шумове, толкова познати, че почти не ги дочуваше. Изведнъж чу Таби да вика с цяло гърло. Захвърли хурката и скочи.

Той тичаше към нея със смъртнобледо лице, босите му крака бяха мръсни и кървяха, издрани от къпините.

— Ларен! Къде е Мерик? Ларен!

Тя се спусна към него, коленичи и го сграбчи за раменете.

— Какво има, Таби? Какво си направил?

Той бе запъхтян и няколко мига не можа да отговори. Тя го държеше, вълнението му се предаде и на нея и сърцето й започна да тупка все по-бясно.

— Кажи ми — рече тя и го разтърси. — Какво е станало?

— Клив — изстена Таби. — Той ще умре, трябва да побързаш, Ларен. Въже. По-бързо!

Отскубна се от нея и хукна, крещейки през рамо:

— По-бързо!

Мерик се появи внезапно с наниз херинги. С него бе старият Фиррен.

— Ела бързо! — подкани го припряно Ларен. — Нещо се е случило с Клив! Вземи въже!

Мерик викна на Олег и на още десетина мъже. Всички побягнаха след Таби. Скоро го настигнаха. Мерик го вдигна на рамото си и му рече спокойно:

— Кажи ни къде да идем, Таби. Не се тревожи, момчето ми, кажи.

Таби вече плачеше от страх, докато се изкачваха по тясната пътека към Рейвънс Пийк, върха, където Ерик бе убит с камък.

— Под ръба — промълви Таби със слаб и треперещ глас, но Мерик го разбра. Остави го на земята и се втурна към издатината на скалата. Клив висеше в безсъзнание на около петнайсетина стъпки под нея, оплетен в един буен храст.