Катрин Каултър: Цената на рая

Дъждът барабанеше бясно по стъклото. Въпросите, които си поставяше за бъдещето, никак не бяха намалели. Адвокатът на майка й се беше надсмял, заявявайки й, че любовното гнездо е наето до петнадесетия ден на следващия месец. Той добре знаеше, че майка й не е вдовицата, за каквато винаги се бе представяла, че е любовница на благородник, държана в това малко любовно гнездо-къщичка, сметките за която се изплащаха от търговския представител на графа в Лондон. Начинът, по който Джолис се беше отнесъл с нея, я караше да се чувства омърсена, но по-силно от това чувство беше гневът й. Чисто и просто й беше заявил, че е същата стока като майка си, а в какво можеше да бъде обвинена майка й — толкова красива, толкова преливаща от любов? Отговорът, разбира се, й беше известен: тя просто, както винаги, го отбягваше. Поне не му беше разрешила да направи оскърбителното си предложение за ново любовно гнезденце, този път заплащано от него.

Тя се изправи бавно, треперейки от влажния хлад на късния следобед. Огънят гаснеше и с всяка изминала минута ставаше по-студено. Внимателно притури дърва в камината и започна да крачи из стаичката, пошляпвайки леко ръцете си, за да ги стопли. Трябваше да направи нещо, но какво? Не би се справила като гувернантка или компаньонка на някоя стара дама. Дори една по-изискана шапка не би могла да ушие. Беше възпитана като лейди и единственият й талант се състоеше в способността й да се нрави на мъжете — само с цел да успее да си намери съпруг, който би пренебрегнал неблагопристойния й произход.

Продължаваше да крачи назад-напред, а горчивината й се усилваше и преминаваше в желание да заплаче.

Майка й беше мъртва. Красивата й майка, която може би беше обичала един граф повече, отколкото дъщеря си — любовта й беше превъзмогнала ненавистта към положението, в което я беше поставил.

Господин Джолис й беше дърдорил за това колко повече от нея познавал нравите в обществото. Очите й се присвиха от подобна наглост. От десетгодишна се ровеше в „Лондон Таймс“ и „Газет“, поглъщайки всички клюки, присмивайки се на безкрайните глупости и липсата на каквото и да е чувство за мярка у представителите на така нареченото общество. Да, обществото и привичките му й бяха познати, и докато си мислеше за това, осъзна, че всъщност притежава още един талант, без досега да е гледала на него като източник на доходи — не й се беше налагало.

Тя се спря и се загледа невиждащо през плътната завеса на дъжда, блъскащ се в прозореца на гостната. Да, тя притежаваше талант, необикновен и при това недопускан никога да бъде притежаван от същество от женски пол. Трябваше да обсъди въпроса с Баджър. Ако имаше начин да се спечелят пари от откритието й, той на всяка цена щеше да го знае.

Докато се изкачваше по тясното стълбище към спалнята си на горния етаж, тя се усмихна за пръв път след смъртта на майка си.

Чеиз Парк, недалеч от Дарлингтън, Йоркшир

март 1913 година

На господин Критакър не му се нравеше това, което му предстоеше да направи, но нямаше избор, абсолютно никакъв. Физиономията му беше забележимо бледа, дишането — учестено. Вдигна ръка и за момент се поколеба от мисълта за възможните крайно неприятни последствия, овладя се и почука на вратата на библиотеката. Беше късно, много късно и господин Критакър знаеше колко неблагоприятно се отразява това обстоятелство на настроението на негова светлост, но в случая се налагаше да му съобщи за работите, които е свършил и по-точно, за тези, които беше забравил да свърши.

Отговор не последва. Господин Критакър почука отново, по-силно.

Най-накрая се обади раздразнен глас.

— Добре де, влез преди да си разкървавил кокалчетата на пръстите си!

Граф Чейз беше застанал пред камината от розов карарски 6 6 От областта Карара в Италия, известна с добивания там висококачествен мрамор. — Б.пр. мрамор, представляваща истинска забележителност на библиотеката, въпреки че в нея се помещаваха повече от десет хиляди тома, събрани върху седем метра високи лавици, опасващи три от стените й. Впечатляваща стая — не прекалено голяма, та гласът на човек да ечи в нея, и все пак притежаваща достатъчно мрачна внушителност. Погледът на Критакър се насочи първоначално към бюрото до една от стените, преди да открие графа, чието единствено занимание до камината беше, изглежда, да се топли. И все пак, късно беше за разговори — наближаваше полунощ.

— Какво има, Критакър? Не е ли достатъчно работата, която ми създаваш по цял ден? Не мога да изтрия от пръстите си мастилото от подписването на безбройните ти документи. Е хайде, човече, говори. Някакви нови неприятности ли ме заплашват?