Катрин Каултър: Цената на рая

— Трябва да пиша на баща си — гласът й прозвуча рязко и по-студено от обикновено, но й се искаше този човек да си отиде. — Предполагам, че след като срокът на наема изтича скоро, ще ми се наложи да отида до Чейз Парк.

— Бих казал, че съществува и друга възможност — каза господин Джолис и се наведе към нея. Като хрътка, подушила диря, помисли си тя и очите й започнаха да излъчват повече враждебност, отколкото някой досега беше предизвиквал у нея.

— Не, няма друга — от тона й лъхна не по-малко студ от ледените висулки, спускащи се от стрехите на къщата.

— Може би — не отстъпи Джолис, — да допуснем, че е вероятно негова светлост да не пожелае вие да живеете в Чейз Парк — все още се бе привел напред, а сега и дясната му ръка беше протегната към нея.

— Съпругата му почина преди седем месеца, точно преди ежегодното ми посещение там. Не мога да си представя, че той не би желал присъствието ми. Жена му единствена не ме понасяше по причини, които, смятам, бяха разбираеми. Той беше неин съпруг, но не изпитваше никакви чувства към нея. Отдавна разбрах защо я измъчваше такава горчивина. Било, каквото било, сега тя е мъртва.

— О, но сега негова светлост трябва да бъде много внимателен, надявам се, че разбирате, госпожице Кохран. Негова светлост е твърде опечален, той е в траур. Всичките му съседи, а и не само те — цялото общество, хората, на чието мнение държи, ще наблюдават внимателно поведението му.

— Защо? Със сигурност той няма да се ожени отново, поне не скоро. Аз съм само незаконно родената му дъщеря. Кой ще го е грижа дали живея в Чейз Парк или не?

— Всички, и то много скоро, ако се преместите там. Ще бъде израз на крайно неуважение към паметта на съпругата му, госпожице Кохран. Трябва да ми повярвате, защото аз съм наясно с правилата на това общество, а вие — не.

Думите на адвоката съвсем не бяха убедителни, но тя не искаше да спори с него.

— Не вярвам някой толкова стриктно да следи за поведението на мъжете; това изискване се прилага само спрямо жени — прозвуча гласът й сякаш някъде отдалеч. — Нито пък вярвам, че мъжете са способни да скърбят за каквото и да било толкова дълго време — тялото й застина в още по-голяма неподвижност, въпреки че тя го усещаше в същото време да се накланя назад, отдалечавайки се от протегнатата ръка на мъжа.

Спомни си реакцията на баща си, когато съпругата му умря: искрено и дълбоко облекчение. Най-сетне смъртта беше отнесла графинята — при поредното раждане. Сълзите на графа, осъзна дъщеря му, размишлявайки по-късно, бяха за новороденото, умряло само два часа по-късно, а не от загубата на съпругата.

— Възможно е да сте права — каза господин Джолис. — Но сега няма кой да се грижи за вас, госпожице Кохран. Може би най-добре би било да потърсите някой с положение в обществото, който да ви закриля и да осигурява живота ви в това чудесно жилище.

Тя му се усмихна. Господин Джолис, като човек, познаващ я от доста време, се стресна от тази усмивка — красива и сгряваща тялото му чак до върховете на подутите пръсти на краката му. Тя оформяше две трапчинки и откриваше идеално равни редици от малки бели зъби. Не можеше да си спомни някога досега да я е виждал да се усмихва.

— Ако реша да остана в къщата, ще ми кажете ли кой е собственикът й?

— Скуайър 4 4 Скуайър (англ. squire) — земевладелец. — Б.пр. Арчибалд, но вие разполагате с толкова малко пари, че не трябва и през ум да ви минава да продължите наемните отношения. Ами, че това е абсурдно, това е…

Тя се изправи с ръце, отпуснати отстрани до тялото.

— Бих желала да си тръгнете веднага, господин Джолис. Ако има още нещо, което е необходимо да знам, моля известете ме писмено.

Адвокатът нямаше друг избор, поне за момента, освен също да се изправи, което и стори, вперил поглед надолу към лицето, от което красивата усмивка беше изчезнала, без да остави следа.

— Смятате се за повече от това, което сте, госпожице Кохран. Мислете каквото си щете, но вие сте и винаги ще си останете само едно копеле. Не можете да продължите да живеете тук. Срокът на наема изтича на петнадесето число следващия месец, а дотогава няма да имате пари да го продължите. Скуайър Арчибалд е седемдесетгодишен старец и със сигурност вече не се поддава на прелъстяване. От вас той ще иска пари, а не да стоплите антиката, в която се е превърнало леглото му. Ще ви се наложи да напуснете къщата. Ако уважаваният ви баща пожелае да ви приеме — той ще ви даде подслон, но за колко дълго? Не забравяйте, че красивата ви майка е мъртва. Да не би да си мислите, че той някога се е интересувал от вас? Той желаеше майка ви и никого другиго, със сигурност не и вас. Бих размислил над възможността аз да защитавам интересите ви, госпожице Кохран…