Катрин Каултър: Цената на рая

— Какво искаш?

Въпросът беше зададен с възможно най-студен тон и тя облиза устни, внезапно пресъхнали от лошо предчувствие. Но преодоля уплахата си, направи крачка напред и изтърси:

— Чух една от прислужничките да казва на друга, че съм копеле. Не зная какво означава тази дума, но по начина, по който беше казана, мога да разбера, че е нещо лошо. Ти не ме обичаш, затова си помислих, че би ми казала истината.

Дебелата дама се разсмя.

— Я гледай ти, едва за втори ден си тук и мълвата вече плъзна. Честна дума, няма по-сигурен начин да научиш каквото те интересува, независимо какво е то. Просто попитай слугите, те никога няма да се изложат. Слушай, дете: копеле, каквото всъщност си ти, означава, казано на благоприличен език — незаконно родено.

— Незаконно родено дете — повтори бавно тя.

— Да. Означава, че майка ти е курва, на която съпругът ми, твоят така наречен чичо Джеймс, плаща, за да задоволява прищевките му и ти си резултатът на една такава прищявка — и графинята продължи да се смее, отхвърлила глава назад, а видът й стана още по-отблъскващ, защото смехът й беше злобен.

— Не разбирам, госпожо. Какво означава курва?

— Напълно покварено женско създание. Чичо Джеймс е твой баща, а не някакъв си скапан чичо. Но аз съм неговата съпруга, а майка ти не е нищо повече от любовница на един богат мъж, жена, която той издържа, за да получава от нея… е, ти и това не би могла да разбереш, но като те гледам каква си напъпила, представям си как някой ден ще надминеш дори и майка си. Никога ли не си си задавала въпроса защо твоят мил чичо Джеймс е Уиндъм, а ти носиш фамилното име Кохран? Не? Е, изглежда притежаваш не повече ум от развратницата, която имаш за майка. А сега се измитай оттук. Не желая да виждам отново лицето ти, освен ако не е абсолютно необходимо.

Тя побягна навън. Сърцето й тупкаше лудо, а стомахът й се свиваше от страх и отвращение.

От този ден нататък тя се постара да се превърне в колкото е възможно по-незабележима за останалите. Никога не говореше, без да я заговорят, не се осмеляваше да отрони дума, да се засмее или дори да въздъхне в присъствието на други хора. Към края на гостуването й братовчед й Маркъс започна да я нарича Херцогинята. Братовчедка й Антония, едва шестгодишна, се намръщи веднъж при обръщението на Маркъс и го попита.

— Защо, Маркъс? Тя е малко момиче, също като мен и Фани. Ние сме само дами от фамилията Уиндъм. Защо тя да е херцогиня, а ние — не?

Маркъс, дяволският син, я изгледа много сериозно от височината на внушителния си ръст и отвърна.

— Защото тя не се усмихва, не се смее, високомерна е и е прекалено сдържана за дете на нейната възраст. Отсега тя разпределя усмивките и одобрителните си кимвания сякаш са гвинеи. Не сте ли забелязали как се изпотрепват слугите, за да изпълнят някоя нейна дребна поръчка? Как се разтапят само от едно нейно кимване към тях? Освен това — добави той бавно, — един ден ще бъде дяволски красива.

От думите му й се доплака, но успя да се сдържи и само го погледна безмълвно. След това здраво стисна устни и загледа покрай него сякаш не съществуваше.

— Херцогинята — подхвърли със смях Маркъс към нея и се отправи на езда с двамата си братовчеди.

Нямаше избор и трябваше да носи с достойнство прикачената й титла. Някои коментираха, че е прекалено горда, други — напротив, че всичко се дължало на растяща сдържаност, която й пречела да се държи естествено. Маниерите й обаче доставяха радост на всички в нейна компания.

През 1808 година навърши тринадесет години и при посещението й в Чейз Парк Маркъс също беше там. Гостуваше на братовчедите си, докато траеше ваканцията му от Оксфорд. Когато я видя, той се засмя, поклати глава и каза.

— Привет, херцогиньо. Както разбирам, това е вече прозвището ти. Казвал ли ти е някой, че много добре ти пасва?

Маркъс й се усмихваше, но в усмивката му нямаше никакво чувство. Разговаряше с нея, само защото нямаше друго занимание за момента. Тя го погледна хладно и не му отговори, само брадичката й леко се стегна.

Едната му вежда се повдигна в очакване, но тя запази мълчание. Мразеше подигравателния му поглед и безизразния му тон, в който също имаше само подигравка. Накрая Маркъс беше принуден да продължи.

— Охо, много високомерна сте станала, херцогиньо, твърде надута. Дали е свързано с предсказанието ми за вас, когато бяхте малко момиченце? Вероятно не. А към надменността се добавя и красотата, която знаех, че ще придобиете. Доколкото разбирам, сега сте на тринадесет. Представям си как ще изглеждате с наближаването на шестнадесетата ви година — замълча и после добави полугласно. — Господи, не съм сигурен, че искам да ви видя, след като пораснете — изсмя се още веднъж, потупа я по рамото и закрачи към къщата, където го очакваха Чарли и Марк.