Катрин Каултър: Цената на рая

Двете седмици отминаха, а никой не дойде да я вземе. Не знаеше как да постъпи. Тя стоеше до прозореца в малката си стая и чакаше. Двоумеше се дали не би било по-добре да пише на баща си и да му напомни за дадените инструкции, но не можеше да се насили да го стори — твърде унизително й се струваше. Предпочете да чака. Изминаха още четири дни и в главата й започнаха да се въртят неприятни мисли. Той скърби за майка ми, а от мен повече не се интересува. Забравил ме е. Съвсем сама съм. Какво да правя?

После осъзна, че винаги бе изпитвала страх, преди да се отправи на път към Чейз Парк. Тръпки я побиваха и стомахът й се свиваше, пристъпвайки в ужасяващо огромния вестибюл в италиански стил, с незнайно колко старите му ламперии и съперничещите им по възраст картини в тежки позлатени рамки. Не по-приятно ставаше преживяването и от потискащото с вида си централно стълбище и стените покрай него, окичени с портретите на далечни предци. Всяка година, още с преминаването си през големите дъбови порти на къщата, беше започвала да брои дните, оставащи до отпътуването й, преструвайки се, че вярва в това, че населяващите имението благородници, децата на благородниците и слугите им наистина се радват на пристигането й и я харесват при положение, че най-искреното им желание вероятно беше никога да не е била зачевана.

Тази година поне графинята я нямаше, а с нея и ненавистта, която се излъчваше от студения й поглед. Графинята беше починала в седмицата преди пристигането й и навсякъде из имението беше накачен черен креп, а обитателите му бяха също в траур — жените в черни рокли, а мъжете с черни ленти на ръкавите. Дочула бе и шушуканията на слугите. Графинята била твърде стара, за да ражда, и ето какво произлязло от всичко това — бедната умряла, проклинайки съпруга си за своята участ и за това, че бе насилвал непрекъснато и нея, и себе си, за да зачева. Насилвал я, насилвал я, и ето ти какво бе станало накрая — така поне слугите гледаха на случилото се. А освен всичко друго, тя съумяла да роди на графа две здрави момчета, а още и близначките, и не било нейна вината, дето момчетата се удавили в онова състезание с лодки, та останали само момичетата. Всички очакваха графът да си намери нова съпруга — някоя съвсем млада, която да увеличава домочадието му всяка година, докато графът реши, че се е осигурил с наследник на титлата и земите си, колкото и нещастия да сполетят потомството му. Трябвало само да се почака да изминат шест месеца от смъртта. Това беше чула, преди да го повтори на онова нищожество — господин Джолис.

Намръщи се. Ето защо вероятно баща й не желаеше присъствието й в Чейз Парк сега. Беше намерил следващата графиня и не желаеше да я обременява. Точно така. Естествено, той се стремеше да доставя удоволствие на новата си съпруга, което не се съчетаваше с размотаването на незаконното му дете под носа й. Щеше да се наруши хармонията в новосформирания съюз. Но защо просто не кажеше всичко това в писмо? В мнението й за баща й не влизаше това, че е негодник; напротив. Тогава?

Започна да ръми, съвсем леко наистина, но Херцогинята разпознаваше природните знаци. Не след дълго дъждецът щеше да се превърне в стена от шибащи струи тъмносива вода, навявани към прозорците от вихри, идващи откъм Ламанша.

Дори и сега, след като баща й я беше изоставил, тя не можеше да забрави, че той ги беше издържал, нея и майка й, в продължение на осемнадесет години, като не се смятат и още двете години преди раждането й, през които се бе грижил за майка й. Последната е била напълно като негова съпруга, ако се пренебрегнеше, разбира се, фактическото й положение — на държанка, без никакви законни права на наследство, обезщетение или каквото и да е. Но сега майка й беше мъртва и нямаше значение дали самата тя е също покойница или не, защото той беше престанал да изпитва каквото и да е чувство за отговорност за нея, не се чувстваше длъжен да се преструва, че я обича. Може и да беше решил, че и след като е навършила осемнадесет, грижата за съществуването й си е вече нейна. Но защо му беше нужно да я лъже? Защо й писа, че ще се премести в Чейз Парк? Това се бе оказало лъжа и тя нямаше ни най-малка представа какво я бе наложило. Знаеше със сигурност само, че е напълно сама на тоя свят. Майка й нямаше близки родственици, доколкото й беше известно. Никога не бяха пристигали писма, нито подаръци за Коледа от тях. Предполагаше, че ако съществуваха такива, и те трябваше да носят фамилията Кохран. Нейното лично убеждение беше, че братя, сестри или лели на майка й нямаше. Светът им се бе състоял само от тях двете и честите посещения на графа.