Катрин Каултър - Цената на рая

— Искаш ли наистина да бъдеш мой съпруг? — ядоса се на себе си за умоляващите нотки, прозвучали във въпроса й, защото знаеше, че той няма да се поколебае да я нарани, използвайки собствената й слабост, което и направи.

— Чудя се какво ли означава да бъда твой съпруг? Дали, че трябва да съм любезен с теб на масата за закуска? Дали, че ще е необходимо от време на време да правя любов с теб? Така, както тази нощ ли? Да ти кажа честно, Херцогиньо, първия път, когато те помислих за Лизет, ми достави огромно удоволствие. Втория път дойдох при теб, за да проверя дали наистина си толкова студена, колкото мисля, че си.

— Не съм студена.

— Вие, Херцогиньо — произнесе графът, натъртвайки на всяка дума, — едвам понасяхте докосването ми. Не отричайте. Трудно ми беше да се възбудя и да постигна някакво удовлетворение, докато вие ми пищяхте да спра. Много трудно. Трябваше непрестанно да насочвам мисълта си към Лизет и към начина, по който тя се притиска към мен, гали ме, стене от възбуда.

— Не ми беше неприятно докосването ти. Ти ме събуди, само за да ми причиниш отново болка, но реакцията ми на болката не означава, че съм студена. Аз не зная как да те докосвам и да те галя. И не съм искала от теб да спреш. Просто не разбирах какво става и се уплаших.

— Е, добре, нека ти обясня по-елементарно, Херцогиньо. Ти влезе насила в живота ми и аз не мога да те прогоня от него, но няма да приема сегашното положение. Върни се в Англия, Херцогиньо. Не се нуждаеш от ничие досадно присъствие около себе си, най-малко от това на съпруг. Можеш чудесно и сама да се оправяш, цениш извънредно независимостта си, а имаш вече и положение — никой не може да оспори графската ти титла. От съюза ни няма да има потомство. Не съм сторил на баща ти нищо лошо, докато беше жив, но няма да допусна продължението на рода му да бъде заченато в утробата ти. Допуснах грешка тази нощ, идвайки повторно при теб, но няма да я повторя. Иди в Лондон, Херцогиньо, и се забавлявай. Имаш и богатство, и титла. Никой няма да застане на пътя ти във висшето общество. Но първо няма да е лошо, ако ми кажеш къде си скрила Лизет.

Битката беше спечелена и загубена. Пирова победа. Нямаше надежда за подобрение. Гласът й прозвуча спокойно, когато отговори.

— Тя е настанена в апартамент на същата улица. На улица „Роял“ има посолства, а в тях са мъжете с власт и пари. Дадох й десет хиляди франка.

— Ти си разговаряла с Лизет?

Тя само кимна.

— Какво й каза? Божичко, цялата тая пародия ли й разказа?

— Разказах й истината — че се боя да не анулираш брака и че не мога да го допусна. Тя ме разбра, Маркъс. Много те обича и желае най-доброто за теб. Искаше да ми помогне да ти помогна.

— И никак не предизвика съпружеската ти ревност, а?

— Нямаше никакво място за съпружеска ревност.

— Изобщо ли не те притесни мисълта, че ще станеш моя съпруга, след като съм се наслаждавал на прекрасното тяло на любовницата си, което ме е карало да изпитвам неизразимо удоволствие? Пак мълчиш. Благородството ти надхвърля всичките ми представи и желания. Предполагам, че ти си платила за новия й апартамент.

— Да. Намира се на улица „Роял“, номер четиридесет и седем.

— Благодаря ти, Херцогиньо. Много е късно за посещение, така че ще се върна в леглото си. Лека нощ, Херцогиньо. Благодаря за поучителната история.

— Наистина беше поучителна — каза тя.

Маркъс не се обърна. Изгледа го как напуска гол спалнята й. Гневът сякаш струеше от него. Не че с нещо го показваше, но тя умееше да го почувства — още от времето, когато беше четиринадесетгодишно момче и се радваше и скърбеше както момчетата на неговата възраст. Но спомените сега нямаха значение. Тя беше спечелила, защото бракът беше консумиран и интересите му бяха защитени от самия него, от гнева му. Зачуди се дали решението му да не анулира брака е било твърдо. Може би се опитваше да убеди самия себе си с думите си.

На другата сутрин не Маги, а Баджър я събуди. Носеше табла в ръцете си. Вдигна смачканата нощница от пода и й я подаде, а след това се извърна, докато тя се напъха в нея. Разреши му да й помогне да облече робата си. Изпи чаша силно кафе. Той запази мълчание, докато тя отхапе от топлите кифлички.

— Искате ли малко масло и мед?

— Няма нужда, Баджър. Кифличките са чудесни. Ти ли ги опече?

Баджър не обърна внимание на въпроса й.

— Негова светлост излезе. Господин Спиърс каза, че когато тази сутрин влязъл да събуди графа, той вече нахлузвал ботушите си. Господин Спиърс каза, че нямало никакви видими прояви на ярост от негова страна. Господин Спиърс естествено нямал възможност да го разпита. Попитал го само кога възнамерява да се завърне и негова светлост казал: „Ами, че аз живея тук, Спиърс, не знаеш ли? Но аз…“ — устните на Баджър се превърнаха в тънка линия.