Джеси Уорфийлд отвори очи, колкото и да не й се щеше. Успя да удържи на изкушението да лисне ведро с вода в лицето на Джеймс Уиндам. Искаше й се да може да изчезне, но не й оставаше нищо друго, освен да си понесе последствията.
— Добре съм, папа. Беше лошо падане, но просто само се замаях за кратко време. — Тя трогателно се усмихна на баща си.
— Ти си си замаяна още по рождение — уточни Джеймс и протегна ръка към нея.
Тя се вкопчи в дланта му и го остави да я измъкне от хранилката със сено. После започна да изтупва дрехите си.
— Подслушваше ли ни? — попита Оливър. — Вярно ли е това, което твърди Джеймс?
Тя взе да се изтупва още по-усилено.
— Хайде, Джеси, разбира се, че ухото ти е било залепено върху тавана на канцеларията. Навярно си искала да чуеш дали няма да издам някоя състезателна тайна.
— Всъщност — каза Джеси и се изправи, за да гледа Джеймс право в очите — ти нямаш и пукната състезателна тайна, която би могла да ме заинтересува. Аз знам повече за надбягванията, отколкото ти, Джеймс.
— Джеси, Джеймс се съгласи, че може и да е късоглед, но той е млад.
— За какво говориш, папа?
— Нима не помниш? Нали ми каза, че не искаш да се омъжваш, защото всички мъже били егоистични, късогледи свини.
— Ти ме чу да се съгласявам, че съм късоглед, Джеси. Чула си всичко. Я сега да поосвежиш паметта ми. Говорихме ли за теб и за множеството твои недостатъци?
Тя сведе поглед и той се вторачи в нея. Не му се наложи да навежда много главата си, защото тя беше висока, тия нейни крака бяха дълги почти колкото неговите.
— Какво, по дяволите, имаш върху лицето си?
Оливър се вгледа в нея отблизо:
— Да, наистина, Джеси, какво е това нещо но целите ти бузи и по носа?
Тя рязко закри лицето си с длани и отстъпи крачка назад, при което се блъсна в хранилката със сено и отново падна в сламата, размахвайки ръце.
Джеймс се разсмя, кръстоса ръце на гърдите си и каза:
— Струва ми се, Оливър, че твоята дъщеря тук се опитва да прикрие луничките си с някаква маска, дето я знаят само жените. Но пък това ме кара да се чудя, дявол да го вземе, как тогава тя е научила рецептата.
— Слушай, Джеймс, Джеси е жена. Ето, сега си спомням, че само преди месец тя не можа да участва в едно надбягване, защото…
Гласът на Оливър Уорфийлд изведнъж рязко секна. Неговата дъщеря с мъка се измъкна от хранилката със сено и без да каже и дума повече, избяга от конюшнята, оставяйки зад себе объркания си и смълчан баща и притихналия Джеймс Уиндам.
— Е — обади се след малко Оливър, — я ми кажи за граф и графиня Чейс. Как мислиш, дали някога ще дойдат в Мериланд?
Джеймс не само изглеждаше объркан, но и вътрешно се чувстваше така. Неочакваното падане на Джеси през покрива го беше развеселило и го бе накарало да усети някакво много мъничко, но искрено съжаление към нея. Когато баща й се опита да й се притече на помощ, той я накара да се почувства още по-смутена. На всичкото отгоре я бяха хванали с оная гадост по лицето. Беше му замирисала на краставици.
— Какво, Оливър? А, моите английски братовчеди. Точно сега са се натоварили с твърде много задължения. Дукесата роди второ дете, още едно момченце, само преди три месеца. Кръстиха го Чарлз Джеймс. Аз съм му кръстник. Тъмнокос е като баща си, но пък има тъмносините очи на майка си. Сега всъщност, като ти заговорих за това, се сещам, че и Маркъс има тъмносини очи.
— „Дукеса“. Винаги съм си мислел, че това е доста странно име.
— Нейният съпруг й залепи това име още когато тя беше на девет, а той на цели… четиринадесет години. Тя беше много сдържана още тогава, разбираш ли — изключително хладнокръвна и спокойна във всякакъв критичен момент. И все още е такава, освен по отношение на Маркъс. Той изпитва страхотно удоволствие да се държи невъзпитано и нахално и обича да постъпва така най-вече, когато е при нея. Това буквално я влудява. Понякога дори я кара да повиши тон с една октава, което, съвсем не е в стила й.
— Тя пише песнички, нали така ми беше казал? Въпреки че е богата и че е графиня?
— Да, и е доста добра в това отношение.
— Но това е мъжка работа.
Джеймс го погледна изненадан.
— Сигурно. Всъщност никога преди не съм се замислял за това. То си е част от нея, дарба, която тя притежава и която всички считат за съвсем естествена — или поне сега вече я приемат за такава.
— Точно както моята Джеси има дарба за конете — каза Оливър. — Мнозина приемат нейната дарба като нещо съвсем естествено. — Той побутна Джеймс обратно към канцеларията си. — Имаме да си допием още малко от твоето бордо.
Читать дальше