Катрин Каултър - Дивият барон

Роухън и Филип Мърсъро посетиха преподобния Блай Макнали следващия следобед в малкия му апартамент на третия етаж на една жилищна сграда от осемнайсети век на самата „Хай стрийт“.

— Доколко деликатен смяташ да бъдеш с него? — заинтересува се Филип.

— Какво ще кажеш да му счупим и двете ръце?

— За начало. Така ще му привлечем вниманието. Тогава вече ще мислим евентуално за деликатност.

— Точно така. Искам да науча цялата истина, Филип.

Баронът стовари юмрук върху вратата. Никакъв отговор. Почука отново, този път по-продължително и по-силно.

Отново никакъв отговор.

Младият мъж притисна ухо до вратата. Не чу абсолютно нищо.

— Може да е отишъл да омъжи друго невинно момиче за някой не струващ и пет пари пияница. Извинявай, Роухън.

— Не, не е нужно да се извиняваш. Това не може да промени истината за Джордж. Много ми е мъчно, че е мъртъв, но ако беше жив и бях открил онова, което е сторил със Сузана, тогава сигурно сам щях да го убия. Всъщност, майка ми би сторила същото.

— Ах, великолепната Шарлот. Почукай пак, Роухън.

Така и направи. След това натисна ръчката. И двамата очакваха да е заключено. Но не беше. Баронът погледна през рамо приятеля си, извил нагоре русите си вежди.

Мъжете влязоха в дълъг, тесен коридор. Вдясно имаше малък салон. В него нямаше никой. От другата страна на апартамента бе спалнята. Вратата беше затворена.

Тогава чуха женски смях.

— Започвах да се притеснявам — прошепна лорд Маунтвейл. — Така поне знаем, че кучият син не е мъртъв.

— Това ли си мислил?

— Както ти казах, онзи мръсник Ламбърт нямаше никакви скрупули. Там, където има един мръсник, обикновено са намесени още неколцина.

Младият мъж натисна бавно и внимателно дръжката на вратата. Тя бе добре смазана и се отвори безшумно. Приятелите застанаха на прага, вперили очи в голямото легло насреща. Червенокоса жена бе възседнала някакъв мъж, който очевидно бе проникнал в нея. И двамата бяха голи.

— Здравей, преподобни Макнали — заяви радушно Роухън.

Жената се изви, видя новодошлите и изпищя. Скочи от своя партньор и грабна някаква завивка, за да се прикрие с нея. Колкото до мъжа, той бе очевидно замаян, но възвръщаше бързо самообладанието си. Разтърси глава и се изправи.

Взря се в тях, без да се притеснява от голотата си и каза на жената, без да я поглежда.

— Иди да ни направиш чай, Лини. А, и се облечи, тъй като, страхувам се, днес повече няма да имаме възможност да се забавляваме.

Гласът му бе дълбок и мелодичен, действаше успокояващо и вдъхваше доверие.

— Барон Маунтвейл, предполагам — продължи той. — И лорд Деренкорт?

— Ти не си от приятните екземпляри — рече Роухън и се запъти към леглото. Хвърли халата на мъжа. — Облечи се. И ела в твоята гостна. Ще те чакаме там.

— Струва ми се, че нямам избор — промълви Макнали, като местеше замислено поглед ту към барона, ту към виконта. — Не, никакъв избор. Жалко, че оттук може да се излезе само през главния вход. Щяхте да ме забележите със сигурност, нали?

— Да те забележим и да те разстреляме — потвърди Роухън. — И то с огромно удоволствие, държа да добавя.

Не бяха минали и десет минути, когато преподобният Блай Макнали се появи в салона, следван по петите от Лини с поднос на ръце, който имаше голяма нужда от лъскане.

— Заповядайте, господа, седнете.

— Остави чая и излез — обърна се баронът към жената.

— Да, Лини, вече можеш да ни оставиш. А, и ще държиш езика си зад зъбите, нали? Не е нужно да скандализираш другите.

— Да, милорд.

Сега бе ред на Филип Мърсъро да вдигне вежди.

— Милорд ли? Тя ви мисли за благородник? Мили Боже, не казвай, че това наистина върши работа?

Макнали вдигна рамене.

— Понякога. Парите не са необходими винаги. Лини няма особено остър ум, бедничката. Жалко, но ще получи пари от мен веднага, щом стане по-обиграна в своята професия. Така, а сега — какво мога да направя за вас, господа? Предполагам, че не желаете да се жените по особения начин, който е моя специалност? Или се лъжа? Поръчал съм ново оформление за разрешителните. Те биха заблудили дори вас за минута-две.

Роухън се усмихна в отговор. Човекът насреща му бе приблизително на същата възраст, на която бе умрял баща му при онзи злощастен инцидент с каретата. Беше слаб като бастун и с гъста брада. Имаше вид на методист. Може би именно поради това младите момичета мислеха, че е свещеник. Баронът се приближи, хвана с рязко движение китката му и я изви нагоре зад гърба му.