Катрин Каултър - Дивият барон

Младата жена се почувства безпомощна, победена от свекърва си, която наистина бе изключително симпатична личност и очевидно я бе обикнала.

— Тя се отнася към всичко това толкова прозаично.

— Да. Такава е и ще си остане такава. Доколкото разбрах, тя те обвини в ревност, така ли?

— Погрешно прие реакцията ми на всичките й приказки за любовници като признак на ревност, каквато всъщност не беше. Казах ти, Роухън, аз не съм от онези безгръбначни женички, нито пък съм като майка ти.

— Аз й казах, че ще бъдеш от съпругите, които се месят в живота на своята половинка.

— Боже милостиви, и тя въпреки всичко не се възпротиви срещу брака ни?

— О, да, мисли, че ще се промениш под наше влияние и при вида на непрекъснатия поток от жени, влизащи и излизащи от спалнята ми.

— Бих предпочела да не го правиш.

— Нямам намерение да парадирам с други жени под носа ти, Сузана, вече ти го казах.

— Да, но…

— Никакво „но“. Повярвай ми, Сузана. Така, не мисля, че е добре да вземаме Тоби с нас в Оксфорд. Всъщност уговорих с мистър Байъм да го заведе на крайбрежието, за да правят ботанически изследвания. Това според мен ще му бъде много по-интересно, отколкото да се мъкне с мен из Оксфорд.

— Да, вече ми се похвали. Много е развълнуван. Всъщност е…

В този момент откъм вестибюла се разнесе някаква глъчка.

Роухън изскочи така бързо от стаята, че едва не се блъсна в поставената край вратата рицарска ризница. Изруга и тогава забеляза Тоби, проснат по корем на пода. Ози Харкър стоеше до него и кимаше невъзмутимо.

— Боже милостиви, какво е станало?

Младата жена спря край брат си и се отпусна на колене. Разтърси го леко за раменете.

— Тоби, добре ли си? Ударен ли си?

Момчето я изгледа презрително, изправи се до седнало положение и рече:

— Добре съм. Виновен е Шиши. Изплъзна се от ръцете ми и Ози ми каза да го хвана, дори да викам след него, ако искам. Така и направих, но се хлъзнах на една от играчките на Мариан.

Изправи се и измъкна изпод задника си малко дървено кубче, изрисувано от всички страни. След това погледна към Ози и се ухили до уши.

— Шиши е бърз, наистина е много бърз. Видя ли го как направо летеше по плочите? Нямах никакъв шанс да го хвана.

— В жилите му тече шампионска кръв — отвърна Харкър и кимна отново, очевидно толкова доволен, та баронът помисли, че ще се развика от щастие. Все пак не го направи, само кимна отново. — Том шъ й доволен, ама наистина шъ й доволен. Боже, ама то ни й много бързо наш’то мъниче.

— Къде е проклетата котка? — попита Роухън, като се оглеждаше.

В този момент от горния край на стълбите се чу смях. Това бе Мариан, която тичаше зигзагообразно, следвана от Шиши, който опитваше да се покатери върху роклята й. Шарлот стоеше до нея и се усмихваше.

Сузана се облегна на стената, като се смееше от сърце.

Когато пристигнаха в Динуити Манър, завариха там Филип Мърсъро, виконт Деренкорт. Не, не беше получил първото писмо на Роухън, тъй като, очевидно, не беше в Лондон. Второто обаче, изпратено в имението, бе стигнало до него. Поздрави любезно Сузана, като прикриваше успешно изумлението си. Дама, описана в писмо, е едно нещо; дама, която те поздравява лично, е съвсем друго.

— Казваш, че сте дошли да ме видите? — обърна се към Роухън той, след като размениха приветствията си.

— Да.

— Не ми казвай, че това е сватбеното ти пътешествие. Сигурен съм, че имаш по-голямо въображение.

— Не, това не е медения ни месец, а нещо подобно. Със Сузана сме женени едва от пет дни, както ти писах в писмото си.

— А!

Младата жена го изгледа сащисано, на което съпругът й отвърна успокояващо:

— Както ти казах, Сузана, с Филип сме приятели от толкова години, че дори не си спомняме откога. Вероятно от онзи случай, когато го натупах в прахта. Във всеки случай му написах истината. Той няма да каже на никого, нали, Филип?

— Дори на нито една състезателна котка, ако имах такава; аз обаче нямам, тъй като братя Харкър никога не са вярвали в достатъчната дълбочина на моята съпричастност.

Младата жена местеше поглед ту към единия, ту към другия. Филип Мърсъро беше красив мъж — е, не чак толкова, колкото своя приятел, — може би с година-две по-възрастен от него, почти толкова висок, със силно и решително изражение. Имаше вид на човек, който рядко можеше да бъде объркан или смутен. И който би приел невъзмутимо надбягването на състезателна котка и момче във вестибюла си. Освен това създаваше впечатление на особа, която обича смеха.