Катрин Каултър - Измамата

— Разбира се, че не. Той беше французин.

— Тогава ще се опитам да го опиша. Нисък. Много тъмен. С хлътнали гърди, мършави крака и клатушкаща се походка. По-скоро мазен, отколкото чаровен. Не се е къпел всеки ден.

Еванджелин разбра, че трябва да си сърба попарата, която сама беше надробила. Бе описала митичния си починал съпруг Андре по образ и подобие на Анри — младежът, който я бе ухажвал във Франция.

— Къпеше се често! — Анри бе пристрастен към одеколона. Толкова мразеше тежката възкисела миризма, която се носеше от него. Намръщи се. — Поне така мисля.

— Мислите, че се е къпал често? Еванджелин, ако към вашия съпруг бяхте проявили поне половината от любопитството, което демонстрирате към мен през тези два дни, сигурен съм, че не бихте имали никакви съмнения по въпроса.

Втренчи се безмълвно в него. Знаеше, че я дели само крачка от пропастта, пред която доброволно бе застанала.

— Ами… всъщност… Андре… той… не съм много сигурна. Разбирате ли, той беше много скромен джентълмен.

— Прилича ми на идиот, на… — Спря, защото забеляза, че тя е поруменяла. — Простете ми! — Бавно се надигна от стола си. — Той все пак е бил ваш съпруг. Отивам да видя един нов кон. Приятен следобед. Приемете моите най-добри пожелания за хубаво изкарване с Едмънд. — Спря се край стола й и сведе поглед към нея. — Желаете ли да ви донеса нещо на връщане?

Да, би могъл да й донесе нов живот. И свобода на баща й. Поклати глава, без да отрони и дума.

— Добре. А желаете ли по-късно да пояздите с мен? Имам малко работа с някои арендатори. Ще ви покажа любимите си места.

„Само още един път“, помисли си тя. „Сигурно няма да е чак толкова фатално да бъда още един път насаме с него.“

— Ще ми бъде много приятно.

— Чудесно. Значи ще се видим по-късно.

— Буквите са твърде много. Никога няма да разбера коя къде трябва да е. Уж някои думи звучат еднакво, пък имат различни букви. Защо трябва да ги уча всичките?

Еванджелин потупа ръчичката на Едмънд.

— Буквите наистина са много. Ти си напълно прав. И комбинациите са безкрайни. Мисля, че трябва да простиш на всички отдавна починали хора, които са ги измислили, и да приемеш, че всички те съществуват въпреки нашата воля и са си тук завинаги. Нямаш никакъв избор по въпроса. Просто трябва да се стегнеш и да се пребориш с тях. Щом аз съм ги научила, какво остава за едно толкова умно момче като теб.

Като че ли успя да го убеди. Но за много кратко.

— А аз си мислех, Едмънд, че искаш да станеш като баща си.

Изведнъж цялото му изражение се промени. Стегна се и изрече властно:

— Аз съм като баща си! Баба ми е казвала безброй пъти, че съм като него и като дядо си. Имах си чудесен дядо, но той после умря като мама и оттогава повече не го видях.

— Баща ти знае да чете и пише. Дядо ти също е знаел. Просто са се стегнали, въоръжили са се с воля и са научили всяка буква и всички думи.

— Права си. Виждал съм татко да чете. Нали не мислиш, че просто се преструва само за да ме въвлече в тази работа?

— Мисля, че той обожава да чете.

Едмънд я изгледа подозрително. Еванджелин сведе поглед, съсредоточи се върху палеца си и уж между другото каза:

— Ако научиш буквите, обещавам ти, че след като баща ти замине за Лондон, аз ще плувам с теб в дните, когато е достатъчно топло.

В интерес на истината не можеше да си представи да натопи дори и пръст в тази ледена вода, но ако времето се задържеше така хубаво… Тъкмо ще научи Едмънд как да плува по-добре от баща си.

Детето я изгледа.

— Да, достатъчно си голяма.

После се приведе да опипа мускулите на ръката й. Еванджелин ги сви.

— Освен това си и силна! За момиче.

Едмънд обаче не го свърташе. Оглеждаше се безцелно наоколо и погледът му се спираше на всичко друго, само не и на картончетата с букви, разпръснати по бюрото.

Еванджелин въздъхна дълбоко и сключи ръце на сърцето си.

— Добре де, ако научиш буквите, аз ще се направя на разбойник и ти ще ме преследваш.

— Мога ли да те застрелям, щом те хвана?

— Да.

Едмънд се усмихна и изправи рамене.

— Добре. Ще ги науча.

— „А“ е за „агънце“, което блее кротко по зелената морава. — Хвана ръката му и му показа буквата. — Сещаш ли се за друга дума, която започва с „А“?

Детето отговори почти без да се замисля:

— „А“ е за „абдал“. Татко винаги нарича Филип Мерсьоро абдал. Но не мога да ти кажа как пък Филип нарича него. Татко казва, че думата не е красива, особено за чувствителния слух на една дама. Съветва ме никога да не я изричам на глас, освен ако не съм сам или с моето пони.