Луис Карол - Алиса в страната на чудесата

— Яла съм, разбира се — рече Алиса, която винаги казваше истината. — Но ти знаеш, малките момичета ядат яйца не по-малко от змиите.

— Не вярвам — отговори Гълъбицата. — Но ако ядат, тогава и те са някакви змии, туй само мога да кажа!

Това бе нещо така ново за Алиса, че минута-две тя не продума. Гълъбицата можа да добави:

— Ти търсиш яйца, зная това много добре. Не е ли все едно за мене дали си малко момиче или змия?

— Не е все едно за мене! — бързо каза Алиса. — Но аз не диря яйца. А пък и да дирех, не бих взела твоите. Не ги обичам сурови.

— Тогаз махни се! — рече Гълъбицата намръщено и се прибра в гнездото си.

Алиса се наведе между дърветата, доколкото можеше. Но вратът й се вплиташе между клоните и тя трябваше да се спира, за да го разплита. След малко си спомни, че още държи в ръце парчетата гъба и почна много внимателно да гризе ту от едното, ту от другото. Тя ставаше ту по-голяма, ту по-малка, докато най-после успя да се спре на обикновения си ръст.

Отпърво Алиса се почувствува някак особено, защото вече бе отвикнала да бъде с обикновения си ръст. Ала скоро свикна и почна, както винаги, да говори сама на себе си:

— Ето, едната част на моя план е осъществена! Как объркват тия промени! Никак не зная какво ще бъде след минутка! Но както и да е, сега съм с обикновения си ръст. Остава само да вляза в оная хубава градина. Какво ли да направя?

Още не изрекла това, тя изведнъж се намери на една полянка, сред която стоеше къщичка, около метър и тридесет висока.

„Който и да живее там — помисли Алиса, — глупаво ще бъде да се покажа в тоя си ръст. Бих ги подлудила от страх!“

И тъй, тя пак почна да гризе от парчето в дясната си ръка и не посмя да се приближи до къщата, докато не стана двадесет и пет сантиметра висока.

Алиса застана пред къщата, зачудена какво да прави, когато от гората неочаквано изтърча лакей в ливрея (тя го взе за лакей, защото носеше ливрея, инак, ако се съдеше по лицето му, би го нарекла риба) и силно похлопа с перките си на вратата. Отвори я друг лакей, също в ливрея, с кръгло лице и очи, големи като на жаба. Алиса забеляза, че и двамата имаха напудрена коса, която падаше на дълги къдри. Тя искаше много да узнае какво значи всичко това и се приближи, за да подслуша.

Лакеят-риба измъкна изпод мишницата си грамадно писмо, голямо едва ли не колкото самия него, и го предаде на другия, като каза важно:

— За Херцогинята. Покана от Царицата за игра на крокет.

Лакеят-жаба повтори също важно, само че измени малко реда на думите:

— От Царицата. Покана за Херцогинята за игра на крокет.

После те се поклониха дълбоко и къдрите им се уплетоха едни в други.

Алиса им се смя толкова много, че от страх да не я чуят побягна назад в гората. Когато отново надзърна, лакеят-риба бе изчезнал, а другият седеше на земята близо до вратата и опулено гледаше към небето.

Алиса боязливо се приближи до вратата и похлопа.

— Напразно хлопаш — каза Лакея, — и то по две причини. Първо, защото и аз съм на тая страна на вратата, на която си и ти. Второ, защото вътре вдигат такъв шум, че никой няма да те чуе.

И наистина, отвътре се чуваше необикновен шум — непрестанен лай и кихане и сегиз-тогиз силен трясък от съдове, които се чупят.

— Моля — каза Алиса, — тогава как мога да вляза?

— Щеше да има смисъл да хлопаш — каза Лакея, без дори да я погледне, — ако вратата беше помежду ни. Например, ако ти беше вътре, можеше да похлопаш и аз, знаеш, можех да ти отворя.

Той гледаше през цялото време, докато говореше, нагоре към небето и Алиса намери това за много неучтиво.

„Но може би не може иначе — каза си тя, — очите му са на самото теме. Все пак можеше да ми отговори, когато го питам!“

— Как мога да вляза? — повтори тя силно.

— Ще седя тука — забеляза Лакея — до утре…

В тоя миг вратата на къщата се отвори и една голяма чиния полетя навън — право върху главата на Лакея. Тя леко докосна носа му и се счупи на парчета о едно дърво зад него.

— …или по-утре може би… — продължи Лакея както преди, сякаш нищо не бе се случило.

— Как мога да вляза? — пак попита Алиса още по-силно.

— Трябва ли изобщо да влезеш? — каза Лакея. — Това, знаеш, е по-важен въпрос.

Нямаше съмнение. Само че на Алиса не се харесваше да й казват такова нещо.

„Ужасно — промърмори си тя — как всички тия животни се препират. Човек може да подлудее!“

На Лакея се стори уместно да повтори своята забележка: