Луис Карол - Алиса в страната на чудесата

Тя изрече последните думи гласно. Малкото изгрухтя в отговор (то беше спряло вече да киха).

— Да не грухтиш! — каза Алиса. — Не е никак хубаво да се изказваш така!

Бебето пак изгрухтя. Алиса загрижено го загледа, за да разбере какво му е. Не можеше и дума да става: носът му бе много вирнат, по-скоро приличаше на зурла, отколкото на нос, а очите му бяха извънредно малки. Изобщо то никак не й се хареса.

„Но може само да е плакало“ — помисли си Алиса и погледна очите на бебето, за да види дали са насълзени. Не, не бяха.

— Ако мислиш да ставаш прасе, милото ми — каза Алиса сериозно, — да знаеш, че няма вече да те гледам. Затова внимавай!

Горкото мъниче изхълца (или изгрухтя, не можеше да се определи) и Алиса продължи да го носи, без да каже дума.

Тъкмо бе започнала да си мисли: „Ами сега, какво ще го правя у дома?“ — и то наново изгрухтя тъй силно, че тя разтревожено се загледа още веднъж в лицето му.

Тоя път не можеше да има съмнение: то не бе нищо друго — просто прасе. Алиса разбра, че е напълно безсмислено да го носи по-нататък.

Постави малкото на земята и много се зарадва, като видя, че то заприпка пъргаво навътре в гората.

„Ако пораснеше — каза тя на себе си, — щеше да стане страшно грозно дете. Но за прасе навярно е доста хубаво.“

И Алиса си спомни за някои познати деца, които можеха да станат чудесни прасета. „Само да знаех как става това!“ И тя се сепна, като видя изведнъж Червения котак, седнал на клона на едно дърво, което се намираше на няколко крачки от нея. Котака се усмихна, като видя Алиса.

„Изглежда добродушен“ — помисли си тя. Все пак той имаше много дълги нокти и остри зъби. Алиса разбра, че трябва да се отнася с уважение към него.

— Червен Котако — започна Алиса доста боязливо, защото не знаеше дали това име му се харесва; но котакът се усмихна още повече.

„Значи доволен е, поне засега“ — помисли Алиса и продължи:

— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?

— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.

— Все едно накъде… — каза Алиса.

— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.

— …само да стигна някъде. — добави Алиса, за да поясни.

— О, сигурно ще стигнеш — рече Котака, — но трябва да вървиш доста дълго…

Алиса разбра, че това не може да се отрече, и се опита да зададе друг въпрос:

— Какви хора живеят по тия места?

— В тая посока — рече Котака, като описа кръг с десния си крак — живее един Шапкар. А в тая посока — като замахна с другия — един Мартенски Заек. Иди при когото щеш. И двамата са побъркани.

— Но аз не искам да ида при побъркани — забеляза Алиса.

— А! Не може иначе — рече Котака. — Ние всички сме побъркани. Аз съм побъркан. Ти си побъркана.

— Отде знаеш, че съм побъркана! — каза Алиса.

— Сигурен съм — рече Котака, — иначе нямаше да дойдеш тука.

Алиса съвсем не мислеше, че това е истинско доказателство, но продължи:

— А отде знаеш, че ти си побъркан?

— Първо на първо — рече Котака — кучетата не са побъркани, нали? Приемаш ли това за вярно?

— Приемам, че е тъй — отговори Алиса.

— И тъй — продължи Котака, — виждаш, кучетата лаят, когато са ядосани, и махат опашка, когато се радват. А аз лая, когато се радвам, и махам опашка, когато съм ядосан. Значи съм побъркан.

— Ти не лаеш, а предеш — каза Алиса.

— Все едно — рече Котака. — Ще играеш ли днес с Царицата?

— Много ми се иска — отвърна Алиса, — но не съм поканена.

— Ще се видим там — рече Котака и изчезна.

Алиса никак не се учуди на всичко това. Тя беше вече свикнала на чудновати неща. И както си стоеше, загледана в мястото, където преди бе застанал Котака, внезапно той пак се яви.

— Ами… какво стана с бебето? — попита Котака. — За малко щях да забравя да те питам?

— Превърна се на прасе — тихо отвърна Алиса, сякаш нямаше нищо чудно, че той беше се върнал внезапно.

— Това и очаквах — рече Котака и пак изчезна.

Алиса изчака, надяваше се да го види пак, но той не се яви вече и след минутка-две тя се запъти натам, където й се каза, че живее Мартенския Заек.

„Виждала съм шапкари — каза си тя. — А пък при Мартенския Заек непременно ще бъде по-забавно. И тъй като сега е месец май, навярно няма да е тъй луд, както през месец март.“

Тя каза това и погледна нагоре. И видя — Котака беше пак пред нея, седнал на клона на друго дърво.

— Какво каза: прасе ли? — запита Котака.

— Прасе — отговори Алиса. — А не може ли да не се явяваш и изчезваш тъй бърже? Зашеметяваш ме!

— Добре — рече Котака.