Луис Карол - Алиса в страната на чудесата

— Искате да кажете, че не можете да си налеете по-малко от нищо — каза Шапкаря. — То е лесно да си налеете, щом не сте си налели досега.

— Никой не ви пита за вашето мнение — отсече Алиса.

— Кой прави сега забележки на другите? — запита тържествуващ Шапкаря.

Алиса не знаеше какво да отговори, но си наля малко чай и си взе хляб с масло. Сетне се обърна към Катерицата и повторно запита:

— Защо живеели на дъното на кладенеца?

Катерицата пак помисли и рече:

— Защото от него извирал сироп.

— Няма такъв кладенец! — започна Алиса много ядосана, но Мартенския Заек и Шапкаря я прекъснаха: „Шт! Шт!“

А Катерицата забеляза намръщено:

— Щом не можете да се държите прилично, сама довършете приказката!

— Не, моля ви се, продължете! — замоли се Алиса. — Няма да ви прекъсвам. Може да има един такъв кладенец.

— Един ли! — възмути се Катерицата.

Но тя се съгласи да продължи приказката.

— И тъй, тия три малки сестри… се учели да чертаят, знаете…

— Какво черпели? — запита Алиса, недочула добре и забравила обещанието си.

— Сироп — рече Катерицата разсеяно.

— Искам чиста чаша — прекъсна ги Шапкаря. — Да се преместим по-нататък.

Той се премести, като казваше това, и Катерицата го последва. Мартенския Заек зае мястото на Катерицата, а Алиса с леко нежелание — мястото на Мартенския Заек. Само Шапкаря спечели, като се премести. На Алиса се падна място по-лошо и от предишното, тъй като Мартенския Заек току-що бе разлял чашата с мляко в чинията си.

Алиса не искаше да обиди Катерицата още веднъж и затова почна много предпазливо.

— Но аз не разбирам. Откъде черпели сиропа?

— Нали може да се черпи вода от кладенец за вода? — каза Шапкаря. — Защо тогава да не се черпи сироп от кладенец за сироп, а, глупачко?

— Но те били вътре, в кладенеца — каза Алиса на Катерицата, без да обръща внимание на Шапкаря.

— Разбира се, били — потвърди Катерицата.

— Ами как можели да дишат? — запита Алиса.

— Не можели да пишат — отвърна Катерицата. Този отговор така обърка Алиса, че тя остави Катерицата да говори доста дълго, без да я прекъсва.

— Те се учели да рисуват — продължи Катерицата, като се прозяваше и търкаше очи, примряла за сън — и рисували разни неща… всичко, което започва с буквата М…

— Защо с М? — попита Алиса.

— Защо не? — рече Мартенския Заек.

Алиса млъкна. По това време Катерицата бе вече затворила очи и заспиваше. Но Шапкаря я ощипа; тя пак се събуди, извика слабо и продължи:

— …всичко, което започва с буквата М, като например: мишемор, месечина, мисъл и множество, знаете… казва се и малцинство… А вие виждали ли сте някога картина на множество?

— Наистина, сега вие ме питате… — каза объркано Алиса — не мисля, че…

— Тогаз не говорете — отсече Шапкаря.

Алиса не можа да понесе тази обида. Тя стана и отвратена напусна масата.

Катерицата начаса заспа, а и другите не й обърнаха ни най-малко внимание, макар Алиса да се обърна един-два пъти с надежда, че ще я повикат назад.

Алиса се обърна за последен път и видя как те се опитваха да пъхнат Катерицата в чайника.

„Каквото ще да става, не отивам там още веднъж! — си каза Алиса, като навлезе в гората. — Никога не съм виждала такава закуска!“

Тъкмо изрече това и забеляза, че в едно от дърветата има врата.

„Чудно нещо! — каза си тя. — Но днес всичко е чудно. Мисля, най-добре ще бъде веднага да вляза.“

И Алиса влезе.

Тя пак се намери в дългата зала, и то близо до стъклената масичка

„Тоя път ще внимавам“ — си каза Алиса, взе малкия златен ключ и отключи вратата, която води към градината.

Сетне почна да гризе от гъбата (скрила си беше малко в джоба), докато стана около тридесет и пет сантиметра висока. После мина през тесния проход. И сетне — намери се най-подир в хубавата градина, сред ярките цветя и хладните водоскоци.

Високо розово стъбло се издигаше до входа на градината. Розите, които растяха по него, бяха бели, ала наоколо стояха трима градинари, които усърдно ги мажеха с червено.

Алиса намери това за много чудно и се приближи, за да ги погледа. Тя чу как един от тях каза:

— Внимавай, Пет! Не ме пръскай така!

— Не съм крив — каза Пет намръщено. — Седем ме бутна!

Седем погледна и каза:

— Много хубаво правиш, Пет! Набеждаваш винаги другите!

— Ти по-добре да мълчиш! — отвърна Пет. — Не чух ли вчера Царицата — казваше, че заслужаваш да бъдеш обезглавен!