Луис Карол - Алиса в страната на чудесата

И тоя път той изчезна доста бавно; започна с крайчеца на опашката си и свърши с усмивката, която остана да се вижда още малко, след като цялото му тяло беше изчезнало.

„Наистина, често съм виждала котка без усмивка — помисли Алиса, — но сега видях усмивка без котка! Най-чудното нещо, което съм виждала в живота си!“

Тя повървя и съгледа къщата на Мартенския Заек. Помисли, че е неговата, защото комините изглеждаха като уши, а покривът беше от козина. Толкова голяма бе къщата, че Алиса реши да си гризне още малко от гъбата в лявата ръка, преди да се приближи.

Щом стигна шестдесет сантиметра височина, тя закрачи напред, ала някак плахо, като си каза:

„Ами ако се разбеснее! По-добре да бях отишла при Шапкаря!“

Под едно дърво пред къщата бе наредена маса, на която Мартенския Заек и Шапкаря пиеха чай. Между тях имаше една Катерица, заспала дълбоко; върху нея, сякаш бе възглавница, и двамата бяха облегнали лакти и приказваха.

„Много неудобно за Катерицата — помисли си Алиса. — Но сигурно не чувствува нищо, щом е заспала.“

Масата беше голяма, но и тримата бяха притиснати на единия й край.

— Няма място! Няма място! — извикаха те, като видяха, че Алиса иде.

— Има много място! — каза Алиса възмутена. И тя седна в едно голямо кресло на другия край на масата.

— Ще пиете ли малко вино? — покани я Мартенския Заек.

Алиса огледа масата, ала на нея имаше само чай.

— Не виждам никакво вино — забеляза тя.

— Няма вино — рече Мартенския Заек.

— Тогаз не беше толкова учтиво от ваша страна да ми предложите да пия — каза Алиса ядосана.

— Не беше толкоз учтиво от ваша страна да седнете, без да сте поканена — рече Мартенския Заек.

— Не знаех, че масата е ваша — каза Алиса. — Наредена е за повече от трима.

— Косата ви трябва да се подстриже — каза Шапкаря. Той се бе загледал в Алиса с голямо любопитство и това бяха първите му думи.

— Трябва да се научите да не правите забележки на хората — отсече строго Алиса. — Вие сте невъзпитан.

Шапкаря отвори широко очи, като чу това, ала каза само:

— Защо гарванът прилича на писалищна маса?

„Ето, сега ще се позабавляваме! — помисли Алиса. — Радвам се, че почнаха да задават гатанки.“

— Мисля, че мога да отгатна — добави тя гласно.

— Значи мислите, че можете да кажете отговора? — рече Мартенския Заек.

— Точно тъй — отвърна Алиса.

— Тогаз кажете туй, което мислите — продължи Мартенския Заек.

— Това и правя — бърже отвърна Алиса. — Поне… поне мисля туй, което казвам… то е все едно, нали…

— Ни най-малко не е все едно! — каза Шапкаря. — Та вие значи искате да кажете, че „Аз виждам туй, което ям“ е все едно като „Аз ям туй, което виждам“!

— Значи искате да кажете — добави Мартенския Заек, — че „Аз харесвам туй, което получавам“ е все едно като „Аз получавам туй, което харесвам“!

— Значи искате да кажете — добави Катерицата, която изглежда говореше в съня си, — че „Аз дишам, когато спя“ е все едно като „Аз спя, когато дишам“!

— Все едно е при тебе — каза Шапкаря.

Тук разговорът се прекъсна и те замълчаха, докато Алиса се мъчеше да си припомни всичко, което знаеше за гарваните и за писалищните маси; което всъщност не бе много нещо.

Шапкаря пръв наруши мълчанието.

— Кой сме днес? — запита той, като се обърна към Алиса.

Беше извадил часовник от джоба си, гледаше го обезпокоено, поклащаше го от време на време и го слагаше до ухото си.

Алиса помисли и сетне каза:

— Четвърти.

— Два дни назад! — въздъхна Шапкаря. — Казах ти, че масло не помага! — добави той, като погледна яростно Мартенския Заек.

— Беше най-хубавото масло — отвърна Мартенския Заек тихо.

— Да, но и трохи навярно са паднали вътре — изръмжа Шапкаря. — Не трябваше да го слагаш с ножа за хляб!

Мартенския Заек взе часовника и мрачно го погледна. Сетне го натопи в своята чаша чай и пак го погледна. Ала нищо по-добро не му хрумна и той повтори:

— Беше най-хубавото масло, знаеш много добре!

Алиса гледаше с голямо любопитство, надвесена над рамото му.

— Какъв смешен часовник! — каза тя. — Показва дните и месеца, а не колко е часът!

— Защо пък да показва колко е часът! — промърмори Шапкаря. — Вашият часовник показва ли коя година сме?

— Разбира се, че не — отговори с готовност Алиса. — Но то е, защото стои толкоз дълго време на същата година!

— Такъв е случаят и с моя — каза Шапкаря.

Алиса страшно се обърка. Забележката на Шапкаря изглеждаше съвсем безсмислена, а все пак беше казана на разбран език.