Луис Карол - Алиса в страната на чудесата

Последва късо мълчание. Гъсеницата заприказва първа.

— Колко голяма искаш да бъдеш?

— О, аз не придирвам толкова! — бързо отвърна Алиса. — Само че никой не иска да се изменя толкова често, знайте…

— Не зная! — рече Гъсеницата.

Алиса нищо не рече. Никой по-рано не бе й противоречил толкова и тя почувствува, че почва да се ядосва.

— Сега доволна ли си? — попита Гъсеницата.

— Бих желала да бъда малко по-голяма, госпожо, ако нямате нищо против — отговори Алиса. — Десет сантиметра не е никак хубав ръст.

— Много си е хубав! — отвърна обидено Гъсеницата, като се изправи. (Тя бе точно десет сантиметра висока.)

— Но аз не съм свикнала на такъв ръст! — замоли се жално Алиса. И си помисли: „Защо животните се обиждат толкова лесно!“

— Ще свикнеш с време — рече Гъсеницата, сложи наргилето в устата си и пак запуши.

Тоя път Алиса търпеливо изчака, докато Гъсеницата благоволи отново да заговори. След минута-две тя извади наргилето от устата си, прозина се веднъж-дваж и се раздвижи. Сетне слезе от гъбата и залази по тревата; като се отдалечаваше, просто каза:

— Едната страна ще те прави да растеш, другата — да намаляваш.

„Едната страна на какво? Другата — на какво?“ — замисли се Алиса.

— На гъбата — рече Гъсеницата, сякаш Алиса бе запитала гласно.

Минута по-късно тя изчезна от погледа й.

Алиса остана да гледа умислено гъбата. Помъчи се да открие кои бяха двете й страни. Но тъй като гъбата беше съвсем кръгла, не беше лека работа. Най-после тя я обгърна, доколкото можеше с двете си ръце, и отчупи с всяка по малко от ръба.

— Ами сега, коя страна е коя? — каза си тя гласно и хапна от парчето в дясната си ръка, за да опита как действува В миг усети силен удар под брадата. Кракът и брадата й се бяха ударили!

Тя се уплаши силно от тая внезапна промяна, но разбра, че няма време за губене, защото бързо, много бързо намаляваше.

Тъй че веднага отхапа от другото парче. Брадата й се беше притиснала толкова силно до крака, че едвам можеше да отвори уста. Ала най-после я отвори и успя да глътне парче гъба от лявата ръка.

— Ето — най-сетне главата ми е свободна! — радостно извика Алиса.

Но след миг я обзе уплаха: потърси, а не намери раменете си. Можа да види само, като погледна надолу, необикновено дълга шия, прилична на стъбло, което се издига от море зелени листа. И тия зелени листа бяха нейде долу — неизмеримо далече от нея.

„Какво ли е това — зеленото долу? — си каза Алиса. — Къде са изчезнали рамене ми? О, клети ръце, защо не мога да ви видя?“

Тя ги размахваше, като говореше, но не постигна нищо — само далечните зелени листа леко трепнаха.

Тъй като изглеждаше, че не ще успее да вдигне ръце до главата, Алиса се опита да наведе глава до тях. Зарадва се, като откри, че вратът й се превива лесно на всички страни — сякаш беше змия.

И ето, тъкмо беше извила надолу шия, лъкатушно и мило, и се готвеше да я гмурне сред листата (тя откри, те не бяха нищо друго — а върховете на дърветата, под които беше скитала), когато остър съсък я накара без време да се отдръпне. Голяма Гълъбица беше връхлетяла над лицето й и жестоко я биеше с криле.

— Змия! — крещеше Гълъбицата.

— Не съм змия! — отвърна Алиса гневно. — Остави ме на мира!

— Змия, ти казвам! — повтори Гълъбицата, но с понижен глас и добави току-речи разхълцана: — Опитах всичко, но изглежда не може да им се угоди!

— Ни най-малко не разбирам за какво говориш — каза Алиса.

— Опитах при корените на дърветата, опитах по склоновете, опитах в плетищата — продължи Гълъбицата, без да й обърне внимание, — но тия змии! Не може да им се угоди!

Недоумението на Алиса нарасна, ала тя разбра, че е без полза да заговори, преди Гълъбицата да свърши.

— Като че да снасяш яйца е малко безпокойство — рече Гълъбицата, — ами трябва цял ден и цяла нощ да ги пазя от змии. Не съм мигнала три седмици!

— Съжалявам много, че са те тревожили — каза Алиса, която започна да разбира.

— Тъкмо се настаних на най-високото дърво в гората — продължи Гълъбицата, като издигна гласа си до писък — и си мислех: най-сетне се отървах от тях — ето ги, че се вият от небето надолу! Хууу, змия!

— Но аз не съм змия, ти казвам! — рече Алиса. — Аз съм… аз съм…

— Тогава какво си? — попита Гълъбицата. — Виждам, искаш да измислиш нещо.

— Аз… аз съм малко момиче — каза Алиса доста неуверено, защото си припомни големия брой промени, които бе претърпяла през тия дни.

— Нелепа измислица! — рече Гълъбицата с най-голямо презрение. — Виждала съм досега много малки момичета, но ни едно с такава шия! Не, не! Ти си змия. Няма защо да го отричаш. Навярно ще кажеш сега, че в живота си не си яла яйце!