Луис Карол: Алиса в страната на чудесата

— Не, аз няма! Ти иди!

— И аз не искам! Перцето да се изкачи. То е най-леко.

— Хей, Перце! Господарят казва ти да се изкачиш!

„А! Значи тъй: Заека изпраща Перцето да влезе през комина — рече си Алиса. — Изглежда всички се осланят на Перцето! Не бих искала да бъда на негово място. Коминът е тесен, вярно е, но все още мога да ритам малко.“

Тя дръпна крака си надолу, колкото можеше по-надолу, и почака, докато чу едно малко животно (тя не можа да отгатне какво е) да дращи и слиза надолу в комина.

„Това е Перцето!“ — рече си Алиса.

И силно ритна нагоре. Сетне се ослуша.

Първото нещо, което чу, бе хор от гласове, които дружно извикаха:

— Ето Перцето!

После само гласа на Заека:

— Уловете го, там, при плета!

После мълчание и пак объркани гласове:

— Повдигнете главата му!

— Сега коняк!

— Ще се задави!

— Е, как беше, стари приятелю? Какво ти се случи? Разправи ни!

Най-подир се чу нежен, квичащ гласец. („Това е Перцето“ — помисли си Алиса):

— Сам не зная — не, стига, благодаря! Сега ми е по-добре… но… малко съм развълнуван, не мога ви разправи… зная само, нещо ме удари като пружина… и хвръкнах като ракета…

— Тъй значи, стари приятелю! — рекоха всички.

— Трябва да изгорим къщата! — каза Заека.

Тогаз Алиса с все сила извика:

— Ако направите това, ще пусна Дайна срещу вас!

Последва мъртвешко мълчание. Алиса си помисли:

„Какво ли ще сторят сега?! Ако бяха малко по-умни, щяха да махнат покрива.“

След миг-два те пак почнаха да се движат насам-натам и Алиса чу Заека да казва:

— Отначало стига една кола.

„Една кола какво?“ — помисли Алиса.

Но те не я оставиха дълго да мисли. След миг порой от камъчета се изля върху прозореца, а някои от тях я удариха по лицето.

„Ще туря край на това“ — рече си тя и извика:

— Да не сте посмели да хвърлите още веднъж!

Последва повторно мъртвешко мълчание.

Алиса забеляза не без почуда, че всички камъчета, тъй както стояха на пода, се превръщаха в малки банички. И тогаз чудесна мисъл й дойде на ум.

„Ако изям една от тия банички — помисли тя, — няма съмнение, ръстът ми някак ще се измени. Тъй като вече не мога да стана по-голяма, вярвам, бездруго ще ме направи по-малка.“

Тя глътна една — и се зарадва, като видя, че почва да намалява. Щом стана доста малка и успя да мине през вратата, тя изтича навън.

Пред къщата се бяха насъбрали множество малки животни и птици.

Горкият малък гущер, Перцето, беше в средата. Две гвинейски прасета го държаха и му даваха да пие нещо от едно шише.

Всички се спуснаха срещу Алиса. Но тя побягна с всичка сила и скоро се намери в безопасност сред гъста гора.

„Първото нещо, което трябва да направя — каза си Алиса, като скиташе из гората, — е да стигна пак обикновения си ръст. И второ, да вляза в оная хубава градина. Мисля, това е най-доброто.“

Намерението, разбира се, изглеждаше чудесно — ясно и просто замислено. Единствената мъчнотия беше, че Алиса не знаеше как да го приложи в изпълнение. И като гледаше загрижено между дърветата — изведнъж остър лай се разнесе точно над главата й. Тя бързо вдигна глава.

Едно грамадно кутре я гледаше отгоре с големи кръгли очи и плахо протягаше лапа да я пипне.

— Горкото — каза Алиса галено и се опита да му свирне. Но всъщност тя се боеше да не е гладно кутрето — както го галеше, да не я изяде.

Без да знае защо, тя взе една пръчица и я насочи насреща му. Тогава кутрето скочи с радостно джафкане и се хвърли върху пръчката — престори се на раздразнено.

Алиса избяга зад един трън, за да не я смачка кутрето. Но когато тя се показа от другата страна, то отново скочи върху пръчката и в бързината се преметна презглава. Алиса, на която това се видя като игра на кон, и която се боеше всеки миг кутрето да не я премаже, пак се затича около тръна. Тогава кутрето почна да напада пръчката — всеки път се хвърляше много малко напред и много по-силно отстъпваше. То лаеше дрезгаво; най-сетне седна доста надалече, запъхтяно, с изплезен език и с полузатворени очи.

Удобен случай за Алиса да избяга. Тя тичаше, докато съвсем се измори и загуби дъх; едвам се чуваше вече лаят на кутрето в далечината.

„Все пак какво мило кутренце беше то! — каза си Алиса, като се облегна на едно лютиче и почна да си вее с едно листо. — Щях да го науча на толкоз много работи, да бях само достатъчно висока! О, боже! Забравих, трябва пак да порасна. Чакай да видя: как ли ще стане това? Навярно трябва да изям или изпия нещо. Но какво?“