Луис Карол: Алиса в страната на чудесата

Въпросът наистина беше: какво? Алиса разгледа наоколо всички цветя и треви, но не можа да види нещо подходящо за ядене или пиене. Една голяма гъба растеше наблизо, висока току-речи колкото нея. След като надзърна под гъбата, от двете й страни и отзад, на Алиса й хрумна, че може да погледне отгоре и да види какво има там.

Тя се повдигна на пръсти и погледна над ръба на гъбата. Веднага очите й срещнаха погледа на една голяма синя гъсеница, която седеше на върха със скръстени нозе, спокойно пушеше от дълго наргиле и не обръщаше никакво внимание нито на Алиса, нито на каквото и да е наоколо.

Гъсеницата и Алиса се гледаха доста дълго, без да си продумат. Най-после Гъсеницата извади наргилето от устата си и се обърна към Алиса с немощен сънлив глас:

— Коя си ти? — рече Гъсеницата. Това съвсем не подканваше към разговор. Алиса отговори доста свенливо:

— Не… не зная сега, госпожо… зная само коя бях, когато станах тая сутрин, но струва ми се, че оттогава съм се изменила вече няколко пъти…

— Какво искаш да кажеш? — рече строго Гъсеницата. — Обясни се!

— Себе си, боя се, не мога да обясня, госпожо — каза Алиса, — защото, виждате ли, аз не съм аз!

— Не виждам! — рече Гъсеницата.

— Боя се, че не мога да се изразя по-ясно — отговори много учтиво Алиса, — защото аз сама не го разбирам. Да бъдеш в един ден ту голяма, ту малка е доста объркано.

— Не е! — рече Гъсеницата.

— Може би вие не намирате, че е тъй — каза Алиса, — но когато ще трябва да станете какавида, а това, знаете, ще се случи някой ден, и след това да се превърнете в пеперуда, мисля, и на вас ще се вижда някак странно, нали?

— Ни най-малко! — рече Гъсеницата.

— Може би вашите чувства да са различни — каза Алиса. — Аз зная само, че на мене би ми се видяло странно!

— На тебе! — рече Гъсеницата възмутено. — Коя си ти?

Това ги върна пак към началото на техния разговор. Алиса се ядоса на късите забележки на Гъсеницата. Тя се поизправи и каза много важно:

— Мисля, първо вие трябва да ми кажете коя сте.

— Защо? — рече Гъсеницата.

Това бе друг не по-малко мъчен въпрос. И тъй като Алиса не можа да намери причина и не можа да отговори на въпроса, а Гъсеницата изглеждаше доста неразположена, тя тръгна да си върви.

— Върни се! — извика Гъсеницата подире й. — Имам да ти кажа нещо важно.

Това звучеше вее пак по-иначе. Алиса се върна.

— Не се ядосвай! — рече Гъсеницата.

— Това ли е всичко? — попита Алиса, като преглътна яда си.

— Не — отговори Гъсеницата.

Тъй като нямаше друго какво да прави и най-сетне Гъсеницата можеше да й каже нещо, което заслужава да се чуе, Алиса реши да почака.

Гъсеницата смукна още няколко пъти, после разтвори нозе, извади наргилето от устата си и рече:

— Тъй, значи ти мислиш, че си изменена?

— Боя се, че да, госпожо — отговори Алиса. — Не мога да си припомням различни неща, както по-рано… и дори десет минути ръстът ми не остава същия.

— Какви неща не можеш да си припомняш? — попита Гъсеницата.

— Опитах се да кажа „Как е лъснал малкият ни лекокрил…“ наизуст, а то излезе съвсем друго! — отговори Алиса натъжено.

— Кажи „Татко Уилям“! — рече Гъсеницата. Алиса скръсти ръце и започна:

„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече. А пък по цял ден безгрижен на воля, ходиш все още с главата надолу!“ „На младини, му отвърна мъдрецът, имах аз мускули, същи борец бях — мажех ги с масло, чудесно, вълшебно. — Да ти продам ли? — Продавам на дребно.“

„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече, а си играеш, все още с главата, удряш я, сякаш е топка, в стената!?“ „На младини, му отвърна борецът, мислех си кой знай какъв ли мъдрец съм. Празна разбрах, че била ми главата, и за това си я удрям в стената.“

„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече. А пък и костите вземаш за гъби, нищо че няма в устата ти зъби!“ „На младини, му отвърна мъдрецът, беше за мене жена ми молецът… Цял ден, ей богу, се карахме двама, и за това е устата ми яма!“

„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече, А очила не си още ти сложил — туй на какво ли дължи се, о, боже!“ „Казах, каквото ти казах аз вече! — Татко Уилям го ядно пресече. — Само да смееш пак нещо да питаш, тъй да си знаеш, ритник ще опиташ!“

— Грешно — отсече Гъсеницата.

— Да малко… боя се… — каза Алиса плахо. — Някои от думите са се изменили.

— Грешно е от начало до край — рече Гъсеницата настойчиво.