Джон Каре - Шпионинът, който дойде от студа

— Библиотеката в Бейзуотър за психологически изследвания. Дарение е. Имат хиляди томове на най-различна тематика, получили са огромно количество книги и се нуждаят от още един помагач.

Лиймас пое парите и листчето.

— Хората там са малко смахнати — добави мистър Пит, — но пък ти не си човек, дето се задържа на едно място, нали? Мисля, че е време да опиташ при тях а?

Имаше нещо странно в Пит. Лиймас бе сигурен, че го е виждал някъде. В Цирка, по време на войната.

Библиотеката приличаше на църковна зала и беше много студена. Черните петролни печки в двата й края я вмирисваха на парафин. В средата имаше кабинка, прилична на свидетелска ложа, и в нея седеше мис Крейл, библиотекарката.

Лиймас никога не бе предполагал, че може да има жена за началник. В трудовата борса никой не спомена такова нещо.

— Аз съм новият помагач — рече той. — Казвам се Лиймас. Мис Крейл го изгледа така изпитателно иззад картотеката си, сякаш бе чула груби слова.

— Помагач, какво искате да кажете, помагач?

— Помощник. От трудовата борса. Мистър Пит.

Той побутна към нея през гишето формуляр с данните си, попълнени с наклонен почерк. Тя го вдигна и започна да го изучава.

— Вие сте мистър Лиймас — Това не беше въпрос, а първият етап на старателно фактологическо изследване. И сте от трудовата борса.

— Не. Пратен съм от тях. Казаха ми, че имате нужда от помощник.

— Разбирам. — Вдървена усмивка.

В същия момент иззвъня телефонът, тя вдигна слушалката и започна да спори с някого много разпалено. Лиймас предположи, че тази разправия се води непрекъснато, защото започна без всякакво въведение. Гласът й просто се извиси октава по-високо и тя се впусна в спор за някакви си концертни билети. Лиймас послуша минута-две и се замъкна към рафтовете с книги. В една от нишите видя момиче. То се беше покачило на една стълба и разпределяше големи томове.

— Аз съм новият — рече той. — Казвам се Лиймас. Тя слезе от стълбата и му стисна доста формално ръката.

— Аз съм Лиз Голд. Приятно ми е. Запознахте ли се с мис Крейл?

— Да, но тя говори по телефона сега.

— И вероятно спори с майка си. Какво ще вършите? — Не знам, ще работя.

— В момента маркираме. Мис Крейл откри нов индекс.

Тя беше висока, непохватна, с източен кръст и дълги крака. Носеше равни обувки, тип балетни пантофки, за да изглежда по-ниска. Лицето й, също както тялото, имаше едри черти, които сякаш се колебаеха между неугледността и красотата. Лиймас реши, че е някъде около двадесет и две-три и че е еврейка.

— Просто трябва да проверим дали всички книги са на рафтовете. Ето това е указателят, по който сверяваме. След като си проверил, вписваш с молив новия номер и го отписваш от картотеката.

— После какво?

— Само мис Крейл има право да попълва номера с мастило. Това е закон тук.

— Чий закон?

— На мис Крейл. Защо не започнеш с археологията? Лиймас кимна и заедно отидоха до следващата ниша, където на пода имаше кутия, пълна с картони.

— Правил ли си нещо подобно преди? — попита тя.

— Не. — Лиймас спря, взе един сноп и го прелисти. — Мистър Пит ме изпрати. От борсата — и той върна картоните на мястото им.

— Пак ли само мис Крейл може да попълва картоните с мастило? — запита Лиймас.

— Да.

Момичето го остави там и след кратко колебание той извади някаква книга и погледна заглавната страница. Казваше се „Археологическите разкопки в Мала Азия. Четвърти том“. Изглежда имаха само този.

Беше един часът и Лиймас страшно изгладня. Той отиде до мястото, където Лиз Голд разпределяше книгите, и каза:

— Как стои въпросът с обяда?

— О, аз си нося сандвичи — Изглеждаше малко суетна. — Хапни от моите, ако това те задоволява. На няколко мили наоколо няма кафене.

Лиймас поклати глава.

— Благодаря. Ще изляза. Трябва да напазарувам. Тя го гледаше как се промъква през летящите врати. Когато се върна, часът беше два и половина. Миришеше на уиски. Носеше една торбичка, пълна със зеленчуци, и друга — с хранителни продукти. Сложи ги в ъгъла на една от нишите и отегчено се захвана пак с томовете по археология. Бяха изминали десетина минути, откакто започна да отбелязва книгите, когато усети, че мис Крейл го наблюдава.

— Мистър Лиймас.

Беше се изкачил по средата на стълбата, тъй че погледна през рамо надолу и каза:

— Да.

— Знаете ли откъде се взеха тези торби?

— Мои са.

— Аха, ваши. — Лиймас чакаше. — Съжалявам — най-после продължи тя, — внасянето на пазарски чанти в библиотеката не е позволено.