Барбара Картланд - Кармата на любовта

— Ще трябва да потъмня кожата на лицето ви, лейди Ориса. Съвсем малко. Много патани са значително по-светли от типичните представители на индийската народност.

Майорът я заговаряше за първи път, след като се бяха скарали. В гласа му все още имаше следи от непреминал гняв.

— След това ще може ли да се измие лесно? — попита загрижено полковникът.

— Маха се веднага, щом се измие с вода и сапун. Но не и от обикновен дъжд — отговори кратко майорът.

Той взе една гъба и помоли Ориса да затвори очите си. После започна с изключително внимание да натрива лицето, врата, после една по една двете й ръце. Не престана с равномерните си, отмерени движения, докато откритата за погледи кожа не придоби златистокафяв оттенък.

— Сега трябва да се преоблека и аз, сър — обърна се Мередит към майор Хобърт и излезе от стаята.

Полковникът взе една чаша от страничната масичка, напълни я с вино и й я подаде.

— Това ще те подкрепи за предстоящото пътуване, мила — каза той. — А сега искам да ти кажа колко горд се чувствам от начина, по който се държа.

Очите на Ориса се напълниха със сълзи.

— Нали нищо лошо няма да ти се случи, чичо? — попита го тя.

— Това знае единствено Бог, дете мое — отговори той спокойно. — Мога само да те уверя, че ако някой може да ни помогне да се спасим, това е майор Мередит. Вярвам му безпрекословно.

Ориса въздъхна. Не можеше точно в този момент да сподели с чичо си колко много я ядоса майорът преди малко.

Полковникът сложи чашата в ръката й и каза:

— Искам да изпиеш и това — подаде й той четири малки хапчета.

— Какво е то?

— Две от таблетките са срещу малария, а другите две — против дизентерия — обясни й той.

Ориса се изчерви. Представи си в какво затруднено положение би изпаднала, ако по време на пътуването се разболееше от каквото и да било, да не говорим за някоя от току-що споменатите болести. Взе четирите хапчета от протегнатата му ръка.

— Изпий ги с виното — посъветва я той. — То ще помогне да бъдат абсорбирани по-бързо от организма ти.

Тя покорно сложи четирите бели хапчета на езика си. Усети странно неприятния им вкус и изпи наведнъж цялата чаша вино. Точно както предложи чичо й. Усети странен вкус, не приличаше на това, което поднасяха на вечеря.

— Чичо Хенри… — започна тя и почувства как главата й започна да олеква и се замъглява.

Беше като обикновено главоболие. Но ставаше все по-силно… Дори докато мисълта за това се появи в съзнанието й, усети, че й става все по трудно дори… да мисли…

Потъваше… потъваше в някаква дълбока пропаст. Макар че неистово опитваше да се пребори с това ужасяващо чувство на вцепенение, което заливаше и покоряваше цялото й тяло, правеше го все по-безжизнено, най-после тя загуби съзнание…

Ориса имаше чувство, че главата й ще се разцепи от болка. Очите й тежаха като камъни, поставени върху лицето й. Устата й бе суха и вълни от дълбок и кошмарен сън продължаваха да я заливат като огромни приливи.

Промърмори нещо нечленоразделно и чу някакъв глас от много, много далеч:

— Изпийте това!

Искаше да откаже, да се върне в забравата, в която нямаше да усеща страхотните болки в главата. Но по някакъв начин започна да поглъща студената и освежителна струя на водата.

— Още малко — каза гласът.

Чак сега разпозна чий е гласът, който й говореше. С усилие опита да отвори натежалите си клепачи.

— Всичко е наред — каза майор Мередит. Трудно можеше да повярва, че обраслото с брада и напълно преобразено лице бе неговото. Обаче бе невъзможно да сбърка гласа му. Накара я да изпие още вода, като притисна чашата по-силно до устните й. Усети как ужасната болка в главата започна постепенно да намалява. С усилие прошепна:

— Къде… съм?

Той отпусна внимателно главата й отново върху това, което разбра че е мек пясък.

— Почти на дванадесет километра от Шуба — чу успокоителния отговор.

Ориса замълча, като се опитваше мъчително да си спомни какво точно се бе случило предишната вечер. Спомни си, че чичо й я накара да изпие чаша вино с някакви хапчета.

— Вие ме… упоихте… — с огромно усилие успя да пророни няколко думи тя. Гласът й прозвуча глухо, сякаш идваше от много далеч.

След известно време успя да, се повдигне малко. Огледа се и разбра, че се намира в нещо като пещера. Навън грееше ярко слънце, което предизвикваше вълните горещина, които нахлуваха от входа. Трябваше й още време, за да успее да фокусира погледа си върху майор Мередит.