Барбара Картланд - Кармата на любовта

Ориса стана.

— А след това? Какво трябва да правя след това?

— Ще изчакате известно време, за да може прислужникът да си отиде. След това слезте не тук, а в кабинета на чичо си. Той гледа към задния двор. Няма да бъдете изложена на опасност да срещнете когото и да било. Всички слуги ще бъдат изпратени да вършат някаква работа.

— Ще направя точно каквото ми казвате.

— Разбирате, че не трябва да вземате нищо със себе си — продължи напътствията си майор Мередит. — И за да си спестите неудобството след като се преоблечете, да връщате дрехите в стаята си, по-добре сложете сарито, което носехте при пристигането си тук.

— Разбирам.

С тези думи Ориса се обърна и тръгна към вратата. Като че ли нямаше какво повече да бъде казано.

Изпълни всичко съвсем точно съгласно нарежданията на майора. Отиде в спалнята, позвъни на прислужника и му каза, че не иска да бъде безпокоена. Изчака известно време след неговото излизане, сложи сарито и почти тичешком слезе по стълбите на долния етаж.

Както й беше обещал майорът, по пътя си не срещна никого. Успя незабелязана да стигне до кабинета на чичо си.

Когато отвори вратата, майор Мередит вече бе вътре. Той беше сам.

— Трябва да тръгнем колкото може по-бързо — каза той. — Затова без да губите време се преоблечете в тези дрехи.

Той посочи с ръка към един вързоп, който на пръв поглед приличаше на купчинка парцали. Когато ги разгледа, Ориса видя, че това са дрипави дрехи на момче с приблизително нейния ръст.

— Вие мислите, че ще облека… това? — попита тя ужасено.

Лека усмивка се появи на устните на мъжа, който бе в стаята, когато се обърна към нея.

— Сигурно не мислите, че както сте облечена сега можете да проникнете дълбоко във вражеския тил, нали? Или сте забравили, че повечето мъже не са виждали жена с месеци?

Намекът в думите му накара лицето на младото момиче да пламне в ярка червенина. После тя отвърна ядосано:

— Не бихте ли могли да измислите някакви други дрехи, които не показват краката ми?

— Сега не е време за преструвки и фалшив свян — с не по-малка язвителност отговори той.

Думите му я разгневиха още повече.

— Виждам, че твърдо сте решили да направите пътуването ни колкото е възможно по-неприятно.

— Поначало изобщо не трябваше да идвате тук. Затова сега изпълнявайте каквото ви се каже, за да бъдете измъкната от бъркотията, в която се замесихте.

— Вие изглежда наистина се мислите за мой спасител. Така ли е майор Мередит? — попита го тя с едва сдържана ярост. — Няма да дойда с вас. Предпочитам да остана тук и да взема участие в битката.

Ако бе искала да го ядоса, го постигна съвсем лесно.

— Мога да ви уверя, лейди Ориса — отвърна той с леден глас, — че и аз бих предпочел да остана в крепостта и да се бия. Ако мислите, че мечтата ми е да се занимавам с едно капризно, хленчещо и непрекъснато мърморещо същество от женски род, жестоко се лъжете.

Ако я бяха ударили по лицето, нямаше да се почувства по-обидена. Точно отваряше уста, за да му върне обидата, когато вратата се отвори и в кабинета влезе чичо й.

— Трябва да побързате — каза той възбудено. — Колкото по-далеч сте от крепостта при зазоряване, толкова по-добре.

— Прекрасно разбирам това, сър — отговори Мередит. — Но преди това ще трябва да накарате племенницата си да облече тези дрехи.

— Знаете, че Ориса няма да ви причини никакви затруднения — каза той и се обърна към застаналото в средата на стаята момиче. — Побързай, Ориса. Докато се облечеш, ние ще почакаме отвън.

Той излезе от стаята, следван от майора.

Ориса свали сарито и с отвращение навлече безформените дрехи, които по всяка вероятност са били носени от някой друг. Едва бе успяла да се оправи, когато на вратата се почука и без да дочака отговор, в стаята влезе майор Мередит.

Погледът му се плъзна по нея и спря на голите й крака. Тя се изчерви от смущение. Той обаче дори не мигна. Приближи се, коленичи пред нея и започна да й обува чифт здрави обувки. После взе две ленти от груб вълнен плат и ги обви около обувките, глезените, чак до коленете. Накрая ги пристегна със здрави памучни върви. Така планинците се предпазваха през студените месеци на годината.

Полковник Хобърт влезе в кабинета точно в момента, когато майорът свърши работата си.

— Надявам се така наистина да й бъде топло — каза той, след като разгледа странните ботуши.

През това време майорът бе взел едно избеляло парче плат, което някога сигурно е било розово, и умело обви с него главата й в нещо като тюрбан. Докато майорът се занимаваше с последните доизкусурявания в маскировката на бъдещата му спътница, чичо й извади от едно шкафче съд, в който имаше бледокафява течност.