Бренда Джойс - Играта

— Проклет да си, Лиъм! — прошепна тя дрезгаво. Преглътна сълзите си, после вдигна тюркоазената рокля пред гърдите си и зарови лице в меката коприна. Прощалните му думи кънтяха в ума й. Ти си моя. Моя. Моя…

Катрин пое дълбоко дъх. Все още стискаше роклята, но осъзна, че така ще я измачка, затова рязко се изправи и я изпъна върху леглото. Какво искаше да каже Лиъм с това?

Милостиня ли беше, щедрост ли, или и двете? А може би смяташе по този начин да я съблазни, знаейки как копнее тя за такива премени? Или просто искаше да докаже твърдението си — че е негова и следователно той ще я облича, както другите мъже обличат съпругите си? Дали още възнамеряваше да я направи своя съпруга?

Ако намеренията му бяха такива, Лиъм много грешеше. Катрин хвърли изпълнен с копнеж поглед към купчината дрехи. Знаеше, че не можеше да ги носи.

Не защото хората щяха да се чудят как може да се облича толкова скъпо и елегантно. А защото усещаше собствената си слабост, усещаше, че той е в състояние да я прелъсти, макар да бе далеч от нея.

Катрин огледа роклята, която й бе донесла Хелън и се почувства още по-зле. Тя бе ушита от просто кафяво кадифе. Някога вероятно е била много красива, но бе доста износена. Маншетите бяха избелели и протъркани, а подгъвът беше прокъсан. Тя въздъхна и преди да успее да се възпре, измъкна от купчината дрехи на леглото красива надиплена яка. Закрепи я към роклята си с треперещи ръце и се взря в малкото огледало над единствената маса в стаята. Така роклята изглеждаше много по-добре. Катрин си каза, че просто няма да мисли за това кой й е дал яката.

Тя махна резето на вратата.

— Хелън!

Прислужницата се появи.

— Госпожице?

— Моля те, опаковай тези дрехи и ги прибери някъде, защото аз няма да ги нося. — Гласът й не беше съвсем уверен.

Хелън кимна. После каза:

— Госпожице, граф Ормънд е долу в салона. Иска да поговорите.

Катрин се вкамени.

— Да му кажа ли, че сте заета? — попита Хелън със завидна проницателност.

Сърцето на Катрин отново подхвана забързания си ритъм.

— Не, не — каза тя. Докато слизаше надолу по стълбите, за да се срещне с графа, тя си повтаряше, че е глупаво да се страхува. Вече беше придворна дама на кралицата. А Ормънд освен дългогодишен враг на баща й, бе все пак и неин брат и със сигурност нямаше да й направи нищо. Поне не сега.

Преди да прекрачи прага на салона на долния етаж, Катрин се поколеба. Времето не беше студено и през прозорците се виждаха дами и джентълмени, които се разхождаха навън по алеите на кралската градина. Множеството прозорци на противоположната страна на салона гледаха към Темза, която гъмжеше от рибарски и товарни лодки, и към брега, където се разминаваха карети и тълпи от пешеходци. Самият салон също бе пълен с царедворци, които обикаляха напред-назад или се бяха събрали на малки групички и разговаряха.

Катрин видя Ормънд в същия момент, в който я съзря и той. Тя не помръдна, когато графът се отдели от група джентълмени и се насочи към нея. Изглеждаше по същия начин, както при последната им среща — висок, мрачен и внушителен мъж, облечен в тъмни, почти погребални дрехи. Не се усмихваше. Катрин още веднъж се опита да успокои разтуптяното си сърце, като си напомни, че са роднини.

Ормънд я хвана под ръка.

— Искам да говоря с теб, Катрин — каза той и я поведе обратно натам, откъдето беше дошла.

Тя се бе вцепенила, но се опита да се отпусне.

— Какво има, милорд?

Отново никаква усмивка.

— Искам да поопозная сестра си.

Катрин се почувства неловко. Спомни си предупреждението на Лиъм да не се доверява на никого в двора.

— Какво е това — внезапна привързаност към отдавна загубени сестри? — попита тя, като се постара да не прозвучи грубо.

Тръгнаха след една двойка по протежението на дългата галерия. Ормънд още я държеше под ръка.

— Мисля, че да.

Тъмният му поглед срещна нейния. Едва сега Катрин намери сили да се освободи от ръката му. Той искаше нещо от нея, но тя не можеше да разбере какво.

— Щастлива ли си, Катрин, че ти оказаха честта да станеш придворна дама на кралицата?

— Да, щастлива съм — усмихна се Катрин. — Благодарна съм за тази чест. Макар че…

— Макар че какво?

— Макар че все още се моля кралицата в крайна сметка да удовлетвори молбата ми.

— Молбата ти?

Погледите им отново се срещнаха.

— Молбата ми да се омъжа.

— Значи не скърбиш за Хю Бари?

Катрин трепна.

— Милорд, Хю дълга години беше мой годеник и аз бях щастлива. Когато разбрах, че е загинал при Афейн, аз бях покрусена и моята мъка бе една от причините да ме изпратят при сестрите във Франция. Щом се върнах в Саутуърк, с голяма радост разбрах, че Хю е жив. — Тя стигна до портрета на крал Хенри VII и се спря.