Бренда Джойс - Играта

— Хелън — обърна се Катрин към дребното момиче, — може би като начало на службата си при мен ще наредиш да напълнят една вана с топла вода, защото от дни наред не съм имала възможност да се изкъпя. Освен това нямам чисти дрехи. Можеш ли да намериш нещо, което да облека, докато собствените ми дрехи бъдат изпрани и изсушени? — Започваше да се притеснява за гардероба си. Придворните дами бяха облечени прекрасно. Тя нямаше нищо друго, освен една раздрана рокля.

— Мисля, че да — каза Хелън усмихнато и тръгна да излиза.

— Добре. — Катрин я проследи с поглед и застина. До отворената врата на малката й стая стоеше Лиъм О’Нийл и я наблюдаваше втренчено.

Сърцето й заби лудо. Значи не си беше тръгнал. Тя си спомни как я бе целунал вчера в покоите на кралицата. Беше я въвел в света на желанията и сега те бушуваха в нея пламенни и настойчиви. С тях дойде и срамът.

О, как добре си спомняше и собственото си непростимо поведение. Не само че бе насърчила целувката му и в отговор го бе целунала не по-малко жадно, а и беше докосвала голата кожа на гърдите и корема му с ужасяваща дързост. Всъщност Катрин не искаше да си представя какво можеше да се случи, ако Лиъм не се бе опомнил и не си бе дал сметка, че са в стаята на кралицата. Тя прехапа устни. Отчаяно й се щеше той да си отиде, но в същото време копнееше да остане.

Лиъм продължаваше да я гледа — сериозен, без да се усмихва и без да обърне и капка внимание на Хелън, която побърза да излезе.

— Дойдох да се сбогувам с теб.

Катрин му обърна гръб. Вече се чувстваше замаяна, вече бе останала без дъх. Наложи се да си напомни, че той е пират, опростен пират, но все пак пират и че не й е работа да се наслаждава на целувките му или въобще да го желае. Никога. Освен ако не станеше негова съпруга, което бе напълно немислимо.

— Смятах, че вече си заминал. — Успя да прозвучи безсърдечно.

— Не можеш ли да покажеш, че те е грижа, поне съвсем мъничко? — попита рязко той.

Тя не се обърна с лице към него, нито му отговори. Каза си, че не я е грижа. Тишина изпълни стаята. Катрин напрегна слуха си, за да долови и най-малкото движение от негова страна. В главата й нахлу споменът за кораба и за предложението на Лиъм да се омъжи за него. Господи, беше пълна лудост дори да мисли за това. Или да усеща тази странна болка в гърдите.

Внезапно ръцете му се озоваха на раменете й.

— Кога ще отстъпиш? — Беше дошъл зад нея, а тя дори не го бе чула.

Катрин отскочи встрани.

— Не ме докосвай!

Очите му засвяткаха.

— Ти не се страхуваш от мен, Катрин. Страхуваш се от това, което става с теб, страхуваш се от страстта в собствените си гърди, страхуваш се от жената в себе си.

Тя отказа да допусне думите му до съзнанието си.

— Не, страхувам се от теб. Нищо повече.

Тогава Лиъм се засмя.

— Каква лъжкиня си станала! Вчера в стаята на кралицата не се страхуваше от мен.

Лицето й почервеня.

— Очевидно си бях загубила ума.

— Очевидно. — В зениците му трепна пламък. Той отново протегна ръце и я придърпа към себе си. — Но аз харесвам твоята лудост, Катрин. Не искаш ли да ме изпратиш в морето с подходящо „довиждане“?

Сърцето на Катрин заудря ожесточено. Този път Лиъм наистина си отиваше. Обзе я паника. Беше нелепо да се чувства разстроена, но се чувстваше. Невъзможно бе да го отрече. Ами ако той загине? Лиъм живееше чрез шпагата си. Занаятът му бе да напада и ограбва, да наранява и убива. О, господи! Това, че мислеше за неговата безопасност бе ужасяващо, а още по-ужасяваща бе тази безсрамна малка вещица в нея, която й нашепваше, че още една прощална целувка няма да й навреди, защото той си тръгва и може никога вече да не го види.

А и не му ли дължеше някаква благодарност за всичко, което бе сторил за нея?

— Какви мисли преминават през умната ти главица? — попита Лиъм.

Катрин си каза, че няма да го целува. Беше неправилно и точка. И все пак тялото й се разтрепери.

— К-къде отиваш?

— Отивам да ограбвам испанци — каза той с лека усмивка и искра в очите. — Кралицата ми даде разрешителни за каперство.

Катрин зяпна от изненада. Внезапно всичко си идваше на мястото. Лиъм не беше пират, а капер. Имаше документ от Короната.

— Трябваше да се досетя. Но и ти можеше да ми кажеш! Мошеник!

— Нима това би променило нещата? Нямах позволение да пленя френския търговски кораб, с който пътуваше ти. — Сивите му очи приковаха нейните.

Тя си спомни мириса на барут и дим, изпотрошената и обгоряла палуба, ранените мъже, и потрепери.