Бренда Джойс - Играта

— И няма да го направиш, нито ще се възползваш от нея по начина, по който мъжете са свикнали да се възползват от беззащитните жени. — Елизабет задържа поглед върху очите му. — Сега ние я защитаваме. И настояваме да престанеш да я преследваш. — Тя замълча, а когато проговори отново, тонът й се бе смекчил. — Може би след време ще намеря някой джентълмен, за когото да се омъжи. Това в никой случай няма да е лека задача, но щеше да бъде още по-тежка, ако се бе възползвал от нея и ако тя носеше дете от теб.

— Значи ще уважиш молбата й? — Не можа да сдържи гнева в гласа си.

Кралицата го изгледа остро.

— Казах ти, че не съм решила какво да правя с нея. Баща й е предател и разбойник, но аз много обичах Джоан Фицджералд. Заради Джоан изпитвам благоразположение и към Катрин. Ето защо реших да я оставя на служба при мен.

Очите на Лиъм се разшириха, но той успя да скрие въздишката си на облекчение.

— Катрин няма да бъде нещастна. Мисля, че ще й се отрази добре да прекара известно време в двора.

— Съгласна съм. — Елизабет му връчи запечатаното писмо.

Лиъм не счупи печата. Вместо това я погледна въпросително.

— Още едно разрешително за каперство. — Тя се усмихна. — Това ще те направи много щастлив, сигурна съм.

— И кого ще плячкосва сега „Морски кинжал“ с одобрението на Короната?

— Ще преследваш всеки, който се осмели да търгува или да подкрепя по какъвто и да било начин и с каквито и да било средства бунтовниците, водени от Фицморис.

Лиъм не каза нищо. Нито сянка от чувство не прекоси лицето му, не се изписа в сивите му очи. Никакъв знак на съгласие или на неподчинение.

— И ще нападаш всеки, който се осмели да подкрепя когото и да било друг, дръзнал да се бунтува срещу властта ми в Ирландия — довърши Елизабет със същия твърд тон.

Лиъм кимна и прибра писмото в джоба на плаща си. Когото и да било друг — друг, като Джералд Фицджералд. Значи играта наистина е започнала, помисли си той. Беше изиграл началния ход с отвличането на Катрин, а после и втория — с отвеждането й при баща й. Ответният ход на кралицата бе много по-точен и много по-предизвикателен.

— Не си ли доволен? — попита тя някак лукаво.

— Много съм доволен — промърмори Лиъм.

Наистина, независимо, че шансът бе против него и че залогът бе твърде висок, кръвта му препускаше с нетърпението и възбудата на расовите коне, изправени на стартовата линия преди състезание. Защото той беше определил целта си. Не само трябваше да има Катрин за съпруга, но и баща й трябваше да възвърне титлата и земите си. Първия път го бяха обвинили в заговорничество и предателство напълно безпочвено. Но ако сега му отправеха отново подобно обвинение, то щеше да е основателно. Налагаше се да действа предпазливо, като всички предатели.

— Добре — заяви Елизабет и оправи ръкава си. — Опитвам се да измисля подходящ начин, за да те възнаградя за всичко, което направи напоследък за мен — каза тя нежно, гледайки го в очите. — Аз завися от теб, Лиъм. Ти си моят златен пират.

— Ще бъда благодарен и на най-малката или дори на никаква награда, Бес.

— Всеки човек иска някаква награда. Не се бой да дойдеш при мен с молба, Лиъм. Ще я изпълня с радост.

Лиъм наклони глава. Когато му дойдеше времето, определено щеше да напомни на Елизабет за този момент.

— Благодаря ти, Бес.

— За нищо — отговори Елизабет. — Разрешавам ти да се оттеглиш, Лиъм.

Той се обърна. Внезапно пръстите й сграбчиха ръката му.

— Очаквам с нетърпение следващата ни среща — прошепна тя неочаквано.

Лиъм се поколеба само за част от секундата. Сетне стисна ръката й, наведе се и докосна с устни бузата й.

— Аз също. — След миг си беше отишъл.

Елизабет се загледа след него, свалила кралската си маска. В очите й пламтеше копнежът на млада девойка.

— Кралицата ме избра да ви бъда прислужница — каза момичето. Беше дребно и слабо, светлорусо и доста красиво. Казваше се Хелън.

Катрин още не можеше да дойде на себе си. Преди малко кралицата я бе уведомила, че не само й позволява да остане в двора, но и че я прави своя придворна дама. Катрин беше повече от развълнувана. И през ум не й бе минавало да моли за подобна чест. А каква чест беше това! При това спрямо нея — дъщерята на един ирландец и предател. До вчера тя не знаеше какво да прави, къде да отиде, нямаше бъдеще. Сега имаше място, където да остане, имаше цел. Вярно, че мечтата й бе да се омъжи, но в интерес на истината тя нямаше нищо против да прекара известно време като придворна на кралицата. Животът в двора със сигурност щеше да бъде великолепен.