Бренда Джойс - Играта

— И? — Катрин почти бе престанала да диша.

Ормънд леко се усмихна.

— Не си спомням кой от нас пръв я послуша. Но в крайна сметка нямаше битка; двете войски, водени от съпруг и син, се обърнаха и се прибраха у дома.

В очите на Катрин заблестяха сълзи.

— Джоан беше велика жена. Велика!

— Тя беше мъчна жена; умна, но и твърдоглава. Прекалено твърдоглава. Не й пукаше за скандала около нея и Джералд. Всъщност тя се смееше на това. — Той впери поглед в нея. Смутена Катрин обгърна раменете си с ръце. Мислеше за Лиъм и за собствената си страстна природа. Сега знаеше, че тъмната й страна е наследена не само от Джералд, а и от майка й.

Но тя със сигурност не приличаше на Джоан във всяко отношение. Не можеше да си представи, че би се смяла на скандала, който можеше да предизвика една връзка между нея и пирата Лиъм О’Нийл. Напротив, такъв скандал би я ужасил: би умряла от срам.

— Той омърси ли те? — попита рязко Ормънд.

Катрин знаеше, че той също мисли за Лиъм, но се направи, че не разбира.

— Кой?

— Пиратът О’Нийл. Из целия град се говори за вас. Стотици дами и господа са го видели да те целува в банкетната зала, преди да те отведе в Ирландия. Сега се шири друг слух — че някой те е видял сама с него в покоите на кралицата в компрометираща, какво говоря, направо в скандална поза.

Катрин стана пурпурно червена. О, боже! Някой я е видял на пода в прегръдките на Лиъм? Но кой?

— Нима приличаш на Джоан повече, отколкото си мисля?

— Не! — извика тя с внезапна ярост. — Аз не мечтая да предизвикам скандал в двора! Не се смея, когато чувам тези слухове! Не искам нищо от пирата, нищо, освен да ме остави на мира! Искам да се омъжа за скромен, богобоязлив мъж. За мен няма нищо по-важно от това!

Погледът на Ормънд беше пронизващ.

— А какво иска баща ти за теб?

— Не знам — отговори чистосърдечно Катрин, без да успее да скрие горчивината си. — Не съм го виждала от онази нощ, когато О’Нийл ме заведе при него. Съмнявам се дали знае, че Хю ме е предал. Съмнявам се… дали това изобщо го интересува. Той е прекалено зает да скърби за загубите си и за свободата си.

Ормънд не отвърна нищо, но я гледаше изпитателно.

— Милорд — каза сериозно Катрин, — аз минавам осемнайсетте. Въпреки че съм доволна, не, истински щастлива от назначението при кралицата, времето едва ли тече в моя полза. На моите години повечето жени вече имат по няколко деца и ако скоро не се омъжа, ще премина най-плодовитата си възраст. — Внезапно погледът й стана умолителен и се взря в неговия. — Не можете ли да ми помогнете, сър? Вие сте братовчед на кралицата. Не можете ли да й внушите да удовлетвори молбата ми? Не очаквам много — просто някой джентълмен, който да е почтен и скромен по природа.

Ормънд се вгледа в сестра си. Приликата й с Джоан бе почти болезнена. Но тя не беше Джоан. Катрин нямаше власт. Беше лишена от името си и от собствеността си. Нямаше нищо друго, освен своята красота, която мъже като Хю Бари и Лиъм О’Нийл преследваха настървено. Противно на волята си и на собствените си интереси, Ормънд установи, че не му е все едно дали някой от двамата ще се възползва от нея. Въпреки че нямаше полза от сестра си, въпреки че не изпитваше кой знае каква загриженост за нея, те имаха една и съща майка.

Той си напомни, че Катрин не би могла да бъде толкова невинна и толкова искрена, колкото изглеждаше. Имаше всички основания да заговорничи с баща си, за да си върне изгубеното. И ако наистина бе като Джоан, тя щеше да използва красотата си, за да примами могъщи мъже като Лиъм О’Нийл за съюзници.

И тъй като случаят беше такъв, желанието й да се омъжи сигурно беше хитра, измамна уловка.

Но предвид интереса на Лиъм О’Нийл към нея, Катрин трябваше да бъде поставена напълно извън неговия контрол. А какъв по-добър начин от това да има собствен съпруг?

— Да — каза рязко той. — Ще се заема с проблема ти, Катрин.

Тя възкликна и плесна с ръце с детска радост.

— Благодаря ви, братко.

Ормънд успя да се усмихне и побърза да се извърне, за да не би на Катрин да й хрумне да го прегърне. Вече бе взел решение да й намери съпруг и перспективата да се наложи да убеждава кралицата не го плашеше. Но въпреки това се чувстваше много объркан. Радостта на Катрин бе детинска и неподправена, толкова неподправена. И все пак не можеше да бъде истинска. Не можеше.

Катрин Фицджералд трябваше да е заговорничка и той бе решен да го докаже.

— Катрин! — прошепна лейди Хейстингз. — Чу ли? Вярно ли е?