Бренда Джойс - Играта

Катрин стоеше в приемната, заобиколена от шест други придворни дами, и чакаше кралицата да излезе от спалнята си. В преддверието имаше и дузина царедворци: графове, барони и рицари — всички те висши кралски служители или фаворити на кралицата, между които братът на Катрин, граф Ормънд и графът на Лестър — лорд Робин Дъдли, Управителят на кралските конюшни. Присъстваха и около две дузини офицери, облечени в пурпурни униформи — личната охрана на кралицата.

Катрин усети как другите дами притихват, за да чуят отговора й. Освен това чувстваше върху себе си и погледа на Лестър — нещо, което се случваше твърде често. Тя се направи, че не разбира за какво става дума.

— Извинете, лейди Хейстингз, но какво имате предвид?

Ан Хейстингз се засмя сподавено и размаха ветрилото си. Очите й блестяха.

— Хайде, Катрин, знаеш какво имам предвид. От цяла седмица дворът говори само за това! Възможно ли е? Възможно ли е само ден след посещението си при кралицата Лиъм О’Нийл да нападне един от корабите-трезори на крал Филип?

Пулсът на Катрин се ускори. Всички в двора я смятаха за специалист по въпросите, свързани с Лиъм О’Нийл. Ормънд не бе я излъгал, когато й каза, че целият свят знае за отношенията й с Лиъм. Още преди да тръгне мълвата за последното му дръзко приключение, дамите я бяха засипали с далеч не толкова дискретни въпроси за него. На Катрин бързо й бе станало ясно, че няколко от придворните дами, омъжени и с високо обществено положение, да не говорим пък колко красиви, доста се интересуваха от пирата, и то по начин, по който не беше редно да го правят. През цялата седмица тя се преструваше, че не го познава добре и че той не я е целувал възможно най-неуместно — както публично, така и насаме.

Лиъм О’Нийл беше в устата на всички. Защото едва ден след отпътуването си от Уайтхол, той бе плячкосал един испански галеон, плаващ за Холандия. И то не какъв да е галеон, а такъв, натоварен със сребърни и златни кюлчета и изпратен от крал Филип Испански да финансира кампанията на дук Алба срещу местните бунтовници-протестанти. „Морски кинжал“ бил два пъти по-малък от испанския кораб и имал два пъти по-малко оръдия. Въпреки това Лиъм предприел атака.

Слуховете за зашеметяващата му победа не преставаха да пристигат в двора вече седмица. Но всички се чудеха дали са верни. Катрин също се чудеше. Нима бе възможно толкова по-малкият пиратски кораб да разгроми испански боен галеон? Обратното изглеждаше много по-вероятно. Катрин изстиваше цяла, когато си представяше Лиъм, победен от испанците, окован във вериги и хвърлен в испански затвор. Тя се опитваше да се успокои, като си казваше, че ако има човек, способен да оцелява, това е Лиъм О’Нийл.

Ами ако беше мъртъв?

— Катрин? — повтори лейди Хейстингз, този път по-високо. — Възможно ли е твоят пират да е толкова смел и дързък?

Катрин се изчерви. Погледът й срещна изпитателния поглед на Лестър. Знаеше, че е чул всяка тяхна дума. Тя бързо се обърна към Ан.

— Той не е мой пират, лейди Хейстингз, не ви позволявам да говорите така!

Ан докосна ръката й с ориенталското си ветрило с дръжка от слонова кост.

— Ако не е твой — прошепна тя, — ти си глупачка и аз с радост бих го взела.

Катрин успя само да я погледне ужасено. Слава богу, не се наложи да отговаря, защото в този момент на прага на кралската спалня се появи Елизабет, следвана от четирите си фрейлини.

Катрин едва съумя да сподави възклицанието си. Не минаваше и ден без да бъде смаяна от великолепието на кралицата. Днес Елизабет беше цялата в бяло. Бялата й копринена рокля бе украсена с перли и обшита със сребърни нишки, а бледосребристата й долна фуста беше богато избродирана в по-светъл нюанс на същия цвят. На кръста, около врата и на ушите й блестяха злато, рубини и перли. Богато надиплената й яка изглеждаше приказно и навсякъде по нея имаше дребни, греещи перли, а на главата й сияеше изящна малка корона. Онези от придворните, към които кралицата отправи взор, побързаха да паднат на колене. Когато Елизабет усмихнато погледна Катрин, тя също коленичи с разтуптяно сърце.

Кралицата напусна покоите си и тръгна през преддверието, предшествана от великолепно облечените и накичени с бижута царедворци. След бароните, графовете и рицарите от Ордена на Жартиерата, вървеше лорд-канцлерът 9 9 лорд-канцлерът — председателят на Горната камара на английския парламент и пазител на държавния печат. — Б.пр. , който носеше държавните печати в червена копринена чанта. От двете му страни пристъпваха двама придружители в ливреи. Единият държеше кралския скиптър, а другият — държавния меч 10 10 държавния меч — меч, който се носи пред държавния глава при тържествени случаи. — Б.пр. в пурпурна ножница.