Бренда Джойс - Играта

— Лиъм, обичам те. — Пръстите и се плъзнаха под ризата му. Клепачите й отново се затвориха.

— Катрин, не заспивай. Трябва да говоря с теб.

Но очите й вече не можеха да се отворят.

— По-късно — измърмори тя с въздишка.

— Катрин! — Беше стиснал брадичката й.

С последни усилия Катрин вдигна клепачи.

— Искам да те взема с мен, но не мога — припряно каза Лиъм. — Имам много работа за вършене. Трябва да хвана Фицморис. Разбираш ли какво ти говоря?

Фицморис. Не й се говореше за политика точно в този момент. Тя затвори очи.

— Когато го заловя и когато баща ти получи всичко, което му беше отнето, ще дойда да те взема. И ще бъдем заедно, завинаги. Чуваш ли ме?

Катрин премигна объркано. Беше й трудно да се концентрира. За какво говореше Лиъм? Гласът му идваше толкова отдалеч.

— И когато дойда да те взема, ще ти донеса нашето дете — почти извика той. — Катрин?

Съзнанието й вече беше почти пусто. Тя въздъхна и промърмори:

— Вярвам в теб, Лиъм.

— Катрин, трябва да ме чуеш. Тук не си в безопасност. Ще отидеш при майка ми в Есекс.

Катрин се опита да кимне.

Ръката му погали челото й, косата й. Нежно.

— Чу ли поне една дума от всичко, което ти казах? — прошепна той.

Тя не намери сили да отговори. Но й се стори, че миг преди сънят окончателно да я надвие, чу как Лиъм добави:

— Обичам те, Катрин.

Ярките лъчи на утринното слънце пронизваха спалнята на Катрин, когато Елинор я събуди. В първия миг Катрин изпита усещането, че може да заспи отново, да заспи завинаги. Но се подчини на мащехата си и прогони съня, въпреки че цялото й същество се съпротивляваше упорито. Мускулите й бяха стегнати и я боляха, тялото и бе изранено и възпалено. Трябваше да мине известно време, преди Катрин да проумее защо е в такова ужасно състояние.

Господи! Беше родила дете, но Елизабет го бе откраднала от нея. И в яростното си умопомрачение Катрин беше нападнала кралицата.

Тя предпазливо опипа тялото си. Все още се чувстваше изтощена, но част от силите й се бяха възвърнали — сили, от които се нуждаеше, за да оцелее. А се налагаше да оцелее. Налагаше се да намери начин, какъвто и да е, да си върне детето. Освен това се налагаше и да се укрие от своите преследвачи.

Всички тези задачи й се струваха неизпълними.

Елинор й помогна да се изкъпе и облече. Катрин погледна отражението си в единственото, при това счупено огледало в стаята. Беше ужасно бледа и ужасно слаба и нямаше нищо общо с някогашната пращяща от здраве, силна и пълна с жизненост Катрин. Може би мъжете най-после щяха да престанат да гледат на нея като на желана играчка за леглото. Дали Лиъм изобщо си спомняше за нея? Ако я срещнеше сега, със сигурност нямаше дори да я погледне.

Очите й се стрелнаха към леглото. Не беше ли сънувала Лиъм тази нощ?

— Така е, сега не си толкова привлекателна — обади се Елинор, сякаш прочела мислите й.

Катрин се извърна към нея, но не видя злоба в изражението на мащехата си.

— По-добре престани да скърбиш — твърдо каза Елинор — и помисли за бъдещето. Ами да, има жени, които са страдали много повече от теб. Сега трябва да вземеш решение. Можеш да позволиш на страданията да те състарят и убият. Но можеш и да предпочетеш да живееш. — Тя помълча. — Майка ти умееше да се бори.

— И аз трябва да бъда силна като нея — промълви Катрин.

— Да. Помисли какво искаш, от какво имаш нужда. После остави миналото зад гърба си и продължавай да вървиш напред, към своите цели. — Устните на Елинор се свиха решително. — Кралицата иска да те обеси, Катрин. Не можеш да останеш при нас в Селинджър Хаус.

Катрин съзнаваше, че всичко, което казва Елинор, е самата истина. Трябваше не само да събере силите и разума си и да поднови борбата за своето дете. Трябваше и да напусне Лондон. Но къде да отиде?

Отговорът беше прост. При Лиъм.

Сега той бе на свобода, беше избягал от Тауър. Катрин не искаше да живее без него, а и бе дошло време да погледне истината право в очите — не можеше да живее без него. Трябваше да го намери, да му каже колко много го обича и да го помоли да я вземе със себе си, където й да отива. Лиъм можеше да й помогне да си върне детето. Как се обърка всичко, каза си тя с горчивина. И двамата изведнъж бяха станали престъпници, обявени извън закона, издирвани от властите.

Погледна отново към леглото и постепенно си припомни нощта. Наистина беше сънувала Лиъм — прекрасен сън, в който той я бе прегръщал, целувал и утешавал. Всичко беше толкова истинско, толкова вълнуващо.