Бренда Джойс - Играта

— Сър Джон, аз… аз чух за Катрин — извика тя. — Кажете ми, че не е вярно.

Хок я хвана под ръка.

— Да се поразходим в градината.

Джулиет усещаше допира му с всяка фибра на тялото си. Защо този мъж я привличаше толкова неудържимо? На всичко отгоре времето бе ужасно и в градината нямаше жива душа. Бяха сами. Най-сетне той спря до една усамотена беседка. Джулиет вдигна поглед към него.

— Наистина ли Катрин нападна кралицата?

Очите му я пронизаха.

— Да.

— Господи! — извика тя.

Изражението му беше изпълнено с болезнена мъка.

— Вината не бе нейна. Тя беше обезумяла от скръб. Слава богу, че Нейно величество не бе наранена. И че Катрин успя да избяга.

— Слава богу — повтори като ехо Джулиет. — Сър Джон, добре ли е Катрин сега?

Челюстта му се стегна.

— Не знам, Джулиет. Не знам къде е тя.

От гърдите на Джулиет се изтръгна отчаян стон.

— Но на ваше място не бих се тревожил прекалено много — каза Хок, като стисна дланта й. Тя знаеше, че с този жест иска просто да я успокои, но тялото й видимо се стегна. Хок се изчерви и пусна ръката й. — Простете.

На Джулиет й се прииска да притежаваше поне мъничко от опита на Катрин с мъжете, за да може да се държи по-кокетно и не чак толкова смутено. Но после си напомни, че Хок е съпруг на Катрин, че самата тя след месец ще се омъжи за Саймън Хънт. Съкрушена, Джулиет прогони фантазиите си.

— Как бих могла да не се тревожа за нея? Сега тя е някъде — сама и, вероятно, неспособна да се защитава, нито дори да разсъждава нормално.

— Не мисля, че тя е сама.

Джулиет го погледна. Хок знаеше нещо и макар да го криеше от нея, тя изпита облекчение.

Той извърна глава към широката поляна за кегли, която се простираше на отсрещната страна на градината.

— О’Нийл успя да избяга от Тауър малко преди Катрин да се появи в Лондон.

Дали сега бяха заедно, запита се Джулиет. И внезапно осъзна, че те си принадлежаха един на друг и че дори ако все още не бяха заедно, щяха скоро да се съберат. Тя неволно се усмихна, искрено зарадвана при мисълта, че Катрин не е сама в трудностите, че има кой да се грижи за нея, да я обгражда с любов. После със закъснение се сети за мъжа, която стоеше до нея. Божичко! Погледна крадешком Хок, но не съзря у него нищо, където да показва, че възможността Катрин — собствената му съпруга — да се е върнала при другия мъж, го засяга по някакъв начин.

— Джон, съжалявам.

Погледът му се плъзна по лицето й бавно, като се спираше на всяка част от него.

— Нима? Не мисля. Катрин го обича. Вярвам, че и той я обича. Не биваше изобщо да се опитвам да я задържа като своя съпруга.

Джулиет усети, че гърлото й е задавено от сълзи.

— При последната ни среща — прошепна тя с пламнали бузи, — аз ви обвиних в егоизъм и безчестие. Сега горчиво се разкайвам за това. Сгреших. Вие сте доблестен, самопожертвователен и изключително благороден човек. Простете ми, сър Джон.

Хок я погледна право в очите.

— Аз извърших нещо ужасно — каза той изтерзано. Както очите, така и лицето му издаваха колко страдаше. — Аз отнех новороденото бебе от ръцете й. Никога няма да забравя това. Никога. Нито писъците й, нито риданията й. — Гласът му се прекърши. — Сънувам ги всяка нощ. Всяка нощ.

— Но вие изпълнявахте заповед на кралицата! — извика Джулиет.

В очите му имаше сълзи.

— Но не трябваше и аз знаех, че не трябва. Сега издирват Катрин, за да я съдят за държавна измяна, а детето й е в чужди ръце. — Хок замълча. — Тя няма никаква вина за това, че се нахвърли върху кралицата.

— Вината е в кралицата — извика тя разярена. — В нейната жестокост!

— И в мен — каза Джон и се извърна настрани.

Джулиет почувства болката му така, сякаш бе нейна собствена.

— Джон — прошепна тя, пристъпи към него и докосна рамото му.

Хок се обърна изненадан.

Ръцете й се протегнаха сами и го прегърнаха. Но не я беше грижа. Джон страдаше, а тя го обичаше и нямаше какво друго да стори, освен да го утеши. Джулиет му се усмихна през сълзи и бавно отпусна глава на гърдите му. Дланите й се плъзнаха по гърба му в нежна прегръдка, сякаш той не беше голям, силен мъж, а крехко, чупливо създание.

Джон Хок стоеше неподвижно.

А Джулиет си мислеше: Това я раят. Да прегръщаш такъв мъж Това е. Само да можеше и Джон да я обича така, както тя обичаше него.

Внезапно от гърдите му се изтръгна стон и силните му ръце я притиснаха към тялото му. Джулиет извика и вдигна глава към него. Сините му очи блестяха; болката бе изчезнала. За пръв път в живота си Джулиет видя и едновременно с това усети мъжкото желание. И се вцепени.