Бренда Джойс - Играта

Каква ирония! Хю Бари и граф Лестър искаха да я имат като любовница, а Лиъм О’Нийл я искаше за своя съпруга.

Катрин прегърна възглавницата. Може би Джералд щеше все пак да успее да я омъжи за О’Нийл. Да, шансовете му за успех се увеличаваха, предвид на собственото й поведение и на факта, че тя очевидно не съумяваше да устои на ласките на пирата. Ала макар да съзнаваше своя дълг на предана дъщеря, Катрин се бе надявала, че Лиъм няма да се върне в двореца, че ще я остави на мира, ще изчезне от живота й и тя ще нареди бъдещето си така, както беше планирала. Сега обаче Джералд изглежда наистина можеше един ден да постигне своето.

Но дали това щеше да бъде толкова ужасно?

Катрин потръпна, поразена от собствените си противоречиви мисли.

— Кралицата желае да говори с вас, господарке — обади се Хелън, прекъсвайки смущаващите й разсъждения. — Тая заран се държите като същинска поспалана.

Катрин се надигна като ужилена и завивките се свлякоха до кръста й, но тя дори не забеляза, че е спала без нощница. Кралицата!

— Божичко! Колко е часът? Защо не ме събуди по-рано? — Бе спала едва няколко часа, но скочи от леглото със завидна пъргавина. Беше гола като новородено.

— Стана почти осем, а кралицата иска да говори с вас преди литургията. Не ви събудих, защото изглеждахте почти като умряла. Снощи май доста сте попрекалили.

Катрин се вцепени, вперила поглед в големите сини очи на Хелън. Но Хелън се усмихваше мило и изражението й бе съвсем невинно, без никакви задни мисли. Разбира се, тя не би могла да знае. Разбира се, че имаше предвид празненството долу в салона. Нищо, че от леглото се долавяше мирисът на мъж и жена; нищо, че Катрин бе спала гола-голеничка.

— Побързайте. Не бива да ядосвате кралицата. — В протегнатите си ръце Хелън държеше бельото на господарката си. Катрин имаше нужда от баня, но това явно нямаше да стане преди вечеря, затова тя само кимна, едновременно смутена и раздразнена, и започна да се облича.

— Кралицата иска да разговаря с мен? За какво?

Хелън вдигна рамене и й помогна да надене долната си риза и кринолина.

— Не зная, господарке. Изпратила е лейди Ан да ви повика. Казах на дамата, че ще отидете веднага.

Сега вече Катрин наистина се разбърза. Беше длъжна да бъде при Елизабет в осем без четвърт, както и всички останали придворни дами, макар че само фрейлините помагаха на кралицата да се събуди и облече. Тя бързо навлече роклята си, но в следващия миг замръзна на място. Върху сандъка до леглото лежеше пакет, увит в червена коприна и завързан с червена панделка.

— Какво е това? — промълви Катрин едва чуто.

Хелън отново вдигна рамене и й подаде пакета.

— Не знам. Беше тук сутринта, когато дойдох да ви събудя.

Можеше да е единствено от Лиъм. Тя погледна към Хелън, но лицето на прислужницата, която в този момент вземаше шапчицата й от масата, не изразяваше нищо. С разтуптяно сърце Катрин взе подаръка и разкъса опаковката. Очите й се ококориха.

— Какво… какво е това? Колко е красиво!

Двете с Хелън се вторачиха в нежната мрежа на белия плат, изтъкан от толкова фина плетеница от фигури, че на места тъканта сякаш се държеше само на няколко нишки.

— Никога не съм виждала подобно нещо — извика Катрин с нескрит възторг.

— Аз съм виждала — каза тихичко Хелън. — Това е испанска дантела.

Катрин не откъсваше очи от ефирната бяла материя.

— Испанска дантела — повтори тя унесено, докато си представяше как би стояла като маншет на ръкавите й или като нагръдник около деколтето на роклята й. — Прелестна е.

— Да — каза Хелън също толкова благоговейно. — Дори кралицата няма такава. Напоследък испанският посланик започна да се появява с такава дантела. Всички са възхитени. Дамите ще позеленеят от завист, като разберат, че вие имате от нея.

Катрин седна на леглото с все още незакопчана рокля и раздипли нежната тъкан. От гънките изпадна малко запечатано писъмце. Пулсът и се ускори. Тя разчупи печата с треперещи пръсти. На хартията бяха надраскани само три думи: „Наслаждавай се. Лиъм.“

Катрин притисна писмото до гърдите си, мислейки за необузданата страст, която бяха изживели през нощта. Това беше грях. Въпреки наставленията на баща й. Но най-невероятно от всичко бе не поведението на Лиъм, а нейното собствено. Ето, дори и сега, само при мисълта за него тялото й се нажежаваше.

Тя смачка хартията и рязко се изправи. Върху единствената маса в стаята й имаше кремък, с който палеха свещите и газените лампи. Катрин го взе и след миг писмото лумна в пламък. Когато се разгоря, тя го хвърли в оловния леген с вода, която използваше за утринния си тоалет.