Бренда Джойс - Играта

Развързването на кринолина без чужда помощ беше мъчна и неприятна задача, но тя се справи, като междувременно се опитваше да не мисли за Лестър и за това какво може да й се случи, ако той реши да довърши започнатото тази нощ. Корсета си Катрин постави върху единствения сандък в стаята, после свали долната си риза и ленените си гащи, след което седна на леглото и събу обувките си, а накрая и чорапите.

Гърдите й се бяха зачервили в долната си част — там, където се бяха впивали банелите. Това бе цената, която плащаше една жена, ако искаше да изглежда стройна и за целта се пристягаше в малък, тесен корсет. Катрин започна нежно да масажира гърдите си — ритуал, който изпълняваше всяка нощ. Някога, в манастира, това бе нещо невинно. Тогава не обръщаше внимание на втвърдяването на зърната си, причинено от собствените й пръсти, нито на приятното пулсиране в слабините си. Но сега бе невъзможно да не обърне внимание на тръпката на желанието. Докато разтриваше гърдите си, Катрин си мислеше как я бе докосвал Лестър. Той беше от онези мъже, за които всяка жена мечтае да се омъжи — едновременно могъщ и богат, мъжествен и красив. Но Лестър не можеше да бъде съпруг, нито на нея, нито на която и да било друга жена. Той принадлежеше на кралицата и всички го знаеха.

От устните й се отрони слаб, мъркащ звук. Тя стисна лекичко гърдите си. Прииска й се Лиъм О’Нийл — мъжът, за когото ни една жена не мечтаеше да се омъжи — да я бе докосвал тази вечер така, както го бе направил Лестър. Ръцете й замряха. Зърната й се подаваха над пръстите й — зачервени, твърди и болезнено изпъкнали. Беше невъзможно да не обърне внимание на трескавата топлина, която пулсираше между бедрата й — топлина толкова силна, че Катрин изстена.

— За кого си мислиш — за сър Джон Хок, за Робин Дъдли или за мен?

Тя скочи на крака с вик.

Лиъм стоеше подпрян на отворената врата на стаята й. Очите й се ококориха. В първия момент не успя да го познае.

Той беше маскиран като негър. Носеше свободни бели бричове, широк пурпурен пояс и собствената си шпага, която Катрин разпозна безпогрешно. Силните му, мускулести гърди бяха голи и имаха цвета на тъмен дъб. Беше боядисал също и ръцете, врата, лицето и косата си, а на главата му имаше червен тюрбан, който завършваше дегизировката. Сивите му очи изглеждаха забележително сребристи, в контраст с тъмната кожа.

Тогава тя осъзна какво е видял Лиъм и какво виждаше в момента и усети как бузите й пламват.

Той се усмихна безрадостно, сетне влезе в стаята, затвори с ритник вратата, захвърли тюрбана си и се обърна към нея. Погледът му се плъзна по белите й нозе и се спря на тежките й гърди и на изпъкналите им зърна, а после на мястото между бедрата й.

— От колко време стоиш там? — извика Катрин.

Лиъм тръгна към нея със зловеща усмивка. Пръстите му за миг докоснаха силно издутите му слабини.

— Достатъчно дълго, за да се насладя на чудесно представление, далеч по-добро от онова долу.

Катрин го изгледа втренчено. Значи той я шпионираше. Сега бе не само смутена, но и вбесена.

Тя му обърна гръб и грабна одеялото от леглото. Но докато трескаво го увиваше около тялото си, усети как Лиъм идва към нея и се извърна отново с лице към него. В същия момент той изтръгна одеялото от нея, метна го през стаята и стисна китките й.

— Не ми отговори.

Независимо от внезапния си страх, независимо от това, че се намираше гола в ръцете му, Катрин вирна глава. Дишаше тежко. Зърната й докоснаха меките косми на гърдите му.

— Не ти дължа нищо, негоднико!

Лиъм изръмжа.

— Видях те тази вечер да се натискаш първо с Хок, после с Дъдли!

Тя извика и започна да се дърпа с надеждата да се освободи и да го удари с все сила. Но той само се засмя и я сграбчи с длан за хълбоците. Катрин се вцепени. Тогава Лиъм я придърпа към собствените си твърди като скала, обвити в коприна слабини и тя усети, че се задушава от силно, настойчиво, трепетно желание.

Той отново се засмя. Сетне стана още по-лошо — връхчетата на пръстите му се спуснаха по-ниско, от извивката на хълбоците към мястото, където се срещаха бедрата й. Катрин изстена.

Внезапно Лиъм стисна челюст с такава сила, че можеше да я строши. Сивите му очи засвяткаха.

— Ти си готова! За кого си мислиш?

— За Лестър! — излъга тя, съзнавайки, че това ще го разяри.

Той я отблъсна от себе си толкова грубо, че Катрин отхвръкна на пода.

— Бъди проклета! Знаех си!

Тя се подпря на ръце, за да се надигне и каза дрезгаво: