Бренда Джойс - Играта

Тонът на Елизабет се смекчи.

— Стани, Катрин, и изтрий сълзите от очите си.

Катрин се изправи на крака.

— Занапред трябва да внимаваш. Ти си много красива и много мъже ще се навъртат край теб, повече или по-малко упорито. Трябва да бъдеш силна, да не се оставяш да бъдеш измамена. Дори от красиви негодници като Лиъм О’Нийл. — Погледът й потъмня и Катрин разбра, че в този момент кралицата мисли за Лестър.

— Права сте — каза тя, мачкайки с пръсти роклята си. — Направих огромна грешка.

— Може би дворцовият живот не е подходящ за теб — замислено подметна Елизабет.

Ужас обзе Катрин. Кралицата искаше да я прогони — и тя не можеше да я вини за това.

— Смятаме, че днес няма да ни придружаваш. Върви в стаята си и размишлявай за своето минало… и бъдеще. Междувременно ние ще помислим какво да направим с теб.

Бяха я отпратили. Катрин напусна стаята, обхваната от натрапчивото усещане, че е попаднала в примка, която все по-плътно се затяга около шията й. Навън придворните дами, съветниците на кралицата, кралските офицери и всички отбрани благородници очакваха Елизабет. Катрин си запробива път през шумното множество с наведени очи, докато някой не докосна ръката й, принуждавайки я да вдигне глава. Погледът й тутакси срещна погледа на Лестър. В зениците му имаше ням въпрос.

Тя нададе слаб вик, отскубна се от него и побягна през салона.

Няма изход, повтаряше си Катрин отчаяно. Изглежда наистина никога нямаше да се измъкне от ужасната си дилема, от мрежата, която я беше омотала — мрежа, изплетена от толкова много мъже, от техните тайни интриги и силни амбиции.

След като най-накрая й бе позволено да напуска стаята си, Катрин слезе на вечеря смирена, с наведена глава. Докато заемаше мястото си на масата в банкетния салон, тя имаше чувството, че повечето от придворните знаят, че е в немилост. Молеше се да не е така. Молеше се, дори ако някой е разбрал, да смята, че кралицата я е лишила от благоволението си, задето е прекарала няколко минути насаме с Лестър. Ако в двора узнаеха, че Катрин е забавлявала Лиъм О’Нийл в спалнята си предишната нощ, тя беше загубена. Нищо, че бе запазила целомъдрието си.

Но погледите, отправени към нея, бяха изпълнени не с лукавство, любопитство или притворство, а със съчувствие. Тя тъкмо се колебаеше къде и до кого да седне, когато Ан Хейстингз й се усмихна и й махна с ръка, а щом Катрин се приближи до нея, се изправи и я прегърна през кръста.

— Горкичката ми! Не се измъчвай прекалено много, Катрин — прошепна Ан. — Не си първата, на която Лестър е хвърлил око и която е била смъмрена остро от кралицата. Тя просто пази мъжа, когото смята, че притежава.

Катрин почувства топъл прилив на облекчение и се отпусна до Ан на претъпканата с хора скамейка.

— Но тя наистина го притежава, нали?

Ан сви рамене.

— Тя го създаде, даде му богатство и благородническа титла, но Лестър е достатъчно мъж, за да реши един ден да прави това, което желае. В крайна сметка, той трябва да се ожени повторно, ако иска да има законен наследник.

Катрин прехапа устни. Не искаше да казва на Ан, че Лестър съвсем не й бе предложил брак. Тя се извърна и погледна тъмнокосата жена право в очите.

— Ан, какво още се говори за мен?

Ан я изгледа дяволито.

— Не много, да ти кажа честно. — Тя изтри устата си с ръкав. — Всъщност, носи се странен слух за… че твоят пират е присъствал на снощното празненство.

Катрин се вцепени.

— Не е вярно, нали?

— Не зная — успя да излъже Катрин.

— Хм, ако се беше появил, със сигурност всички щяхме да го познаем. Такъв мъж не може да остане незабелязан, дори с маска. — Ан взе една пилешка кълка и започна да я гризе.

Катрин изпита още по-голямо облекчение. Ако това бе единственото, което се говореше за Лиъм О’Нийл, нейната репутация беше в безопасност. Но в този миг тя осъзна, че бе стигнала на косъм от това да разбие живота си. Само на косъм. Не биваше да го допуска никога повече. Беше достатъчно умна, за да си даде сметка, че още едно подобно преживяване би я тласнало към брак с пирата, а тя още не бе склонна да се откаже от своите мечти, въпреки онова, което баща й бе поискал от нея.

Сигурно имаше начин да помогне на Джералд, без да се налага да става наложница на Лестър, нито пък съпруга на О’Нийл.

Катрин се замисли за граф Ормънд. Изглежда, че завареният й брат все пак се беше застъпил за нея, беше настоял пред кралицата да й намерят подходящ жених. Още една ирония, каза си Катрин. Оказваше се, че най-добрият й съюзник сред толкова мъже в двора бе не друг, а най-големият враг на баща й. Може би Ормънд щеше да успее да поеме бъдещето й изцяло в свои ръце… и да го изтръгне от нейните собствени.