Бренда Джойс - Огнена стихия

Брет се почуди дали не е получил току-що някакъв своеобразен комплимент. Не беше сигурен.

— Как ти се харесва хасиендата?

— Прекрасна е — ентусиазирано отвърна Сторм. — Невероятно е красива. Не забравяйте, че съм израснала в ранчо. Научих се да яздя преди още да мога да ходя. — Тя се усмихна. — Градският живот е приятен, но понякога ми липсва ранчото.

Дон Фелипе се усмихна за пръв път. След това погледна внимателно Брет, взе приборите си и започна да се храни. Всички последваха примера му. Емануел се обади:

— Утре ще покажа земята на Брет, Фелипе.

— Добре. Трябва да се запознае с нея.

Брет усети как Елена и София стреснато млъкнаха, но продължи да яде.

— Брет има голям успех в Сан Франциско — каза донът на семейството.

— Така е — гордо каза Емануел.

Дон Фелипе погледна сина си.

— Един мъж с добра глава за работа — е, струва ми се, че ще се справи чудесно с място като това.

Елена се задави. Диего пресуши чашата си и посегна да си налее нова.

— Особено с жена, която е свикнала на такъв начин на живот.

Сторм объркано погледна Брет, но той не каза нищо.

— Кажи, Габриела, какво прави днес? — попита донът.

Тя се усмихна.

— Учих си уроците, дядо.

— И добре ли се справи?

— Да.

— Добро момиче.

— Утре Брет ще ме води да яздим — прибави тя свенливо. Донът погледна сина см и вдигна чаша в знак на съгласие. Изпи половината, остави я и острият му поглед се спря на Диего.

— А ти колко спечели — или загуби — вчера?

Диего се закашля.

— Прощавай?

— Чу ме, момче. Мислиш си, че не знам как профукваш и последното си песо с този твой комар.

Диего почервеня.

— Диего ни правеше компания вчера — намеси се Елена. — Може би си чул китарата му? Той свири прекрасно.

Тя се спогледа със сина си — той благодарно, а тя предупредително. Дон Фелипе направи гримаса. Обърна се към Сторм и не погледна повече другите.

— Разкажи ми за ранчото си.

Тя се усмихна с блестящи очи и до края на вечерта двамата разговаряха за управление, разходи и коне, изключвайки всички останали от вниманието си. Брет слушаше и гледаше — с гордост.

Брет излезе от трапезарията и стъпи в патиото. Утрото беше прекрасно, слънцето сияеше и оцветяваше земята в златисто, а въздухът беше топъл и предвещаваше лято. Нито едно облаче не прекосяваше лазурното небе. Той спря, за да се наслади на назъбените хребети, сиво-виолетови на яркосиньото небе. Въздъхна и се опита да не мисли за Сторм.

Беше се предал. Вчера пак се бяха скарали заради Диего и тя бе проявила невероятно твърдоглавие. Накрая той я беше любил диво и страстно като завършек на спора — но не за дълго. Тя беше заспала в ръцете му, докато той се чудеше защо бяха хвърлили толкова сили да се карат за глупости. И всичко заради безпричинната му ревност. Никога преди не бе ревнувал в живота си. Беше я гледал в съня й и тогава го бе пронизала невероятна нежност, сякаш бе пил скъпо бренди. Моята великолепна Сторм, си помисли и се почуди дали се влюбва в нея. Отпъди мисълта веднага с паника, близка до ужас. Отпъди я трескаво. Жена му му доставяше невероятно удоволствие, но това беше всичко. Любовта беше за лунатиците, не за него. Към нея чувстваше само плътско желание. Е, може би и възхищение.

Тя обаче не се беше предала. На сутринта пак се бяха скарали, докато Брет разбра, че се е предал. Още не можеше да го повярва. Но колкото и да не му се щеше да го признае, не беше прав. А тя да. Кога преди му се беше случвало такова нещо?

Беше привикнал на проститутки и любовници, жени за които плащаше, които приемаха превъзходството му безпрекословно. Дори сега, сещайки се как се беше превил пред волята й въпреки желанието си, той се почувства притеснен. А пък ако Диего я докоснеше… Юмруците му се свиха.

Продължи разходката си из градината. Старецът беше изявил гордата си, безцеремонна същност вчера, но Брет беше забелязал едно — той харесваше Сторм. Беше я разпитвал през по-голямата част от вечерята и не я беше притеснил нито веднъж. Брет разбра хитростта на баща си. Всички се страхуваха, че той, Брет, ще наследи всичко заради интереса на дона към него и жена му. Брет не можеше да го вини. Елена и София бяха истински пепелянки. Емануел беше твърде добър и сляп, за да ги спре, ако се опитат да узурпират Габриела и богатството й. Брет твърдо реши да се погрижи всичко да мине добре за сестра му, независимо дали донът доживееше до сватбата й, или не.

Какво сладко и красиво дете беше! С учудване осъзна, че чувства нещо като гордост и братска обич към нея. Беше й обещал да пояздят, преди да излезе с Емануел. Очакваше го с нетърпение.