Бренда Джойс - Огнена стихия

— Сторм, старецът е истинско чудовище, повярвай ми. Израснах тук, като с мен се държаха по-зле, отколкото със слугите. София и Елена никога не ме оставяха да забравя, че съм копеле. Старецът никога не е изричал една добра дума през живота си. Чичо Емануел единствен направи живота ми тук поносим, но едва-едва. Не знаеш какво беше.

Сторм го погледна внимателно и обви ръце около врата му.

— А ти си бил просто едно малко момче — прошепна тя и се опита да си представи какво ли е да си на осем-девет години, без майка, захвърлен в къщата на Монтерови. — Едно малко момче, нуждаещо се от обич.

— Оцелях — безизразно каза Брет, но очите му го издаваха.

Тя погали косата на слепоочието му.

— Брет, баща ти те обича, сигурна съм. Брет се разсмя.

— Грешиш. Ако ме обичаше, щеше да се появи в живота ми преди да навърша осем години, преди двамата ми по-големи братя да бъдат убити. Заинтересува се от мен само защото нямаше мъжки наследник, точно както сега се интересува само защото Мануел е мъртъв.

Сторм отказваше да повярва.

— Това не може да бъде вярно. Не може.

— Той е знаел за мен през цялото време, Сторм, защото майка ми му е била любовница и когато е забременяла, той я е издържал, докато отново е станала годна за работа. Но никога не дойде да ме види, нито веднъж! Дори не знаех кой е баща ми до деня, в който майка ми просто ей така ми съобщи, че се разделяме, защото ще живея при него.

Сърцето й се късаше.

— О, Брет, как е възможно това? Сигурно го е направила от любов, знаела е, че ще имаш по-добър живот като син на баща си, отколкото като неин.

Брет се изсмя.

— Казах ти, че баща ми й плати за мен.

— Тя още ли е жива? — чу се Сторм да пита.

Брет изсумтя.

— Нямам представа, нито пък ме интересува.

Тя ахна.

— Но, Брет, не може да не я обичаш поне малко!

— Да обичам тази курва? Сторм, семейството ми не прилича на твоето. Ти си имала късмет. Майка ми ме е родила и с това се е свършило. Учудвам се, че не ме е хвърлила на улицата, толкова внимание ми обръщаше през всичките осем години на съвместния ни живот. Понякога се връщах със сцепена глава, но тя ме отминаваше. Обикновено ми се казваше да напусна къщата. Не обичаше клиентите й да виждат, че има син на моята възраст. Ако се случеше да се натъкна на някой от тях, тя ме представяше като чирачето на готвача. — Брет замръзна, когато видя, че по лицето на Сторм струят сълзи. — Не плачи за мен — каза рязко той. Тя обви лицето му с ръце.

— Мисля, че никога не съм разбирала какъв късмет имам. Брет, искам да се запознаеш със семейството ми. Ще ги обикнеш.

Той преживяваше всички стадии на самосъжалението, чувство, което по принцип му беше напълно непознато. Тя го караше да се чувства така. Ръцете й бяха толкова топли и успокояващи… Желанието да потъне в самосъжаление, да скрие лице в гърдите й и да я остави да го успокоява като дете, го задушаваше. Но вместо това той стана рязко и се усмихна.

— Ще се радвам да се срещна с тях — смени темата той. — Майка ти прилича ли на теб?

Сторм се усмихна.

— Никак. Тя е миньонче, с много тъмна коса. Но е страшно силна. Татко се връзва на възел, за да й угоди.

Брет се разсмя високо. Сторм така се ентусиазираше и вдъхновяваше, когато ставаше дума за семейството й, че любовта й към тях струеше от очите й. Не можа да не сравни това със собствената си фамилия. Опита се да забрави.

Но не можеше да забрави едно. Дон Фелипе предпочиташе едно момиченце да го наследи, но не и незаконороденият му син.

Красива е, помисли си Брет. Усмихна се.

— Здравей, Габриела.

Дванайсетгодишното момиченце го наблюдаваше със свенливо любопитство и сякаш всеки миг беше готово да побегне. Като чу гласа му, смело излезе иззад полите на Елена.

— Здравей.

— Аз съм Брет Д’Аршан, брат ти — каза той, като я разглеждаше с нещо като страхопочитание. Имаше синьо-черна коса, а кожата й бе с цвета на разцъфнала гардения. Очите й бяха огромни, обрамчени с черни мигли, кехлибарени на цвят. Това дете му беше сестра. Толкова малка, невинна и ранима. Странна мисъл, която събуди странни и топли чувства в гърдите му.

— Знам — сериозно каза тя. — Тио ми каза.

— Съжалявам, че не сме се срещали досега — каза нежно Брет, взе ръката й и я целуна. — Какво красиво момиче си ти!

Габриела поруменя. Брет се натъжи, когато тя избяга и се скри при Елена и Емануел. Тя му беше сестра. Той не познаваше Мануел и Катерина, но за пръв път се почувства засегнат от загубата им. И те ли са били толкова красиви, толкова живи и реални? Брет въздъхна и погледна към жена си. Тя говореше с Диего и се усмихваше. Това го подразни, въпреки че от израза й разбра, че просто е учтива. И все пак ясно си спомняше как го бе тормозил Диего като дете, въпреки че беше само три години по-голям. Преди още Брет да замине за златните мини, в околностите подтичваха вече две негови копелета. Той се загледа нарочно в двамата.