Бренда Джойс - Огнена стихия

— Брет, почакай.

На ръката му легна студена, възпираща длан. София му се усмихна обещаващо и в очите й проблесна съблазън. Той вече бе разбрал, че е наследила курвенската жилка от майка си — това си бе проличало от момента, в който се бяха срещнали.

— Здравей, София — хладно каза той. Въпреки че тя беше невероятно красива, наглите й домогвания, дълбокото деколте на роклята й, самото й присъствие му навяваха такива омразни спомени, че той почувства прилив на гняв. Никога нямаше да забрави момичешкия глас, който го дразнеше: Копеле! Копеле! Копеле! После тя се смееше, защото знаеше, че той не може да си позволи да я удари…

— Как се чувстваш у дома, Брет? — измърка тя.

Той се изсмя.

— У дома ли? Това не е моят дом, братовчедке, и никога не е бил.

— Тц-тц. Ти живя тук близо десет години. Колко си неблагодарен. Сигурно и улиците на Мазатлан не наричаш свой дом…

— Определено не. — Погледът му беше втренчен и подигравателен. — И повярвай ми, безкрайно съм благодарен за нежните грижи, на които се радвах тук.

Тя докосна ръкава му.

— Когато си тръгна оттук, ти беше още момче — прошепна тя. — Още не мога да свикна с промените в теб.

Той нямаше какво да й отговори, но един бърз поглед през стаята му доказа, че Диего още окупира жена му. Почувства остра ревност и това го изуми.

— Брет, нали не ми се сърдиш заради детските ми заяждания? — Очите на София леко се разшириха.

— Ти беше противно дете, София, а подозирам, че си и противна жена.

Тя ахна, но после се разсмя.

— Не си се променил! Все още биеш право в целта! — Веселието й изчезна, както се бе появило, и тя стисна ръката му.

— Брет, онова не беше от злоба, уверявам те.

Той вдигна вежда.

— Беше от ревност.

Сега беше негов ред да се развесели и той се усмихна.

— А, разбира се, колко глупаво от моя страна да не се сетя.

— Не, наистина те ревнувах — настоя тя.

— Кого, копелето ли?

— От майка ми.

Брет я зяпна. Вече не се усмихваше.

— Моля?

— Видях ви заедно — прошепна тя с блеснали очи и треперещ глас. Той видя вълнението по лицето й. — Ти беше само на петнайсет, но какъв мъж беше, Брет, о, колко голям беше… Как я обладаваше, като бик…

Брет се опомни от шока и неочакваната сексуална тръпка, които изпита. Усмихна се безгрижно.

— Майка ти беше много дащна.

— Приятно ми беше да ви гледам — прошепна тя и се приведе по-близо. Той я погледна и видя възбудата й. Устните й бяха леко разтворени и трепереха. Очите й блестяха ярко. Представи си кльощавото тринайсетгодишно момиче, което гледа как едно неопитно момче обладава майка му. Съжаляваше, че тя ги е видяла. Не желаеше дори несъзнателно да е допринесъл за змийския й характер.

— Радвам се, че си се забавлявала — сухо каза той и я подмина. Знаеше защо тя прави така и какво иска — него.

— Толкова се радвам, че се разбирате със София — каза Елена и той се принуди да се приближи до нея и Емануел.

— Че защо да не се разбираме?

Елена се усмихна.

— Като че ли си спомням как се карахте като куче и котка като деца.

— Това беше отдавна, Елена — обади се Емануел. — Брет, ще ми се утре да пояздим заедно и да те разведа из земята.

— С удоволствие — внимателно каза Брет. Не искаше който и да било да си мисли, че хасиендата го интересува. — Ще имаш ли нещо против и Сторм да дойде с мен?

Емануел се поколеба за миг.

— Разбира се, че не.

Брет разбра, че чичо му иска да прекара малко време насаме с него.

— Ще дойда сам — каза той и почувства нежност съм него. Опита се да потисне това чувство, което го притесняваше, но то не изчезна. Странно беше за един самотен, самодостатъчен човек като него да се намира в такова положение — с жена, която събуждаше топлина дълбоко в гърдите му, със сестра, която будеше закрилническите му инстинкти, мъртъв брат, за чиято загуба кой знае защо съжаляваше и чичо, чийто чар и доброта бяха неустоими. Емануел доволно се усмихна.

Брет се приближи до Сторм и Диего, взе собственически ръката й и я целуна нежно по бузата. Тя го погледна с големите си сини очи и когато той й се усмихна обещаващо, се изчерви.

— Ти си щастливец, братовчеде — подхвърли Диего, като го гледаше изпод вежди.

— Да, и аз мисля така — отвърна Брет. — Забавляваше ли те братовчед ми с безкрайните си разкази за общото ни детство, скъпа? — попита той Сторм.

— Горе-долу — каза тя. — А София припомни ли ти миналите времена?

Брет се усмихна.

— Ревнуваш, chere.

— Разбира се, че не — излъга тя.