Бренда Джойс - Огнена стихия

Но Сторм още му се сърдеше.

Целувките и ласките не бяха потушили твърдоглавието й. Тя му беше казала, че апахите са злопаметни. Брет й беше казал, че тук присъстващата тяхна наследница няма да се прояви така. Беше отишъл на закуска сам и изтрезнял от любовната им нощ. Мразеше да се кара с нея.

— Брет?

Той се обърна с раздразнение и това, че видя София, която бързаше към него, никак не го зарадва. И сега какво? — помисли си той. Не беше в настроение за нова караница, особено след като Сторм се бе направила, че не го забелязва на закуска и показа на всички, че са се карали.

София ходеше сякаш по въздуха, плъзна се покрай него с блестяща на слънцето черна коса и подръпна надолу черния си корсаж. Малко жени изглеждаха добре в черно, но София беше една от тях. Тя спря усмихната пред него.

— Надявах се да те намеря тук — каза гальовно тя.

— Не се притеснявай, София — отряза я той. — Нищо няма да постигнеш с мен.

— О, днес сме сърдити! — Гласът й се понижи и пръстите й легнаха на гърдите му. Той беше само по риза и почувства топлината на дланта й през тънкия лен.

— Но аз разбирам защо — каза тя гърлено.

Той покри ръката й с длан и я махна от себе си.

— Така ли?

— Мъж като теб да се кара с жена си! — усмихнато възкликна тя. — Колко ли си изгладнял! — Ръката й погали плоския му корем.

— Не — каза едновременно развеселен и отвратен Брет. — Колко ли си изгладняла ти.

— С мен винаги е така — отвърна тя и дланта й се спусна към предницата на бричовете му.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна. — Той сграбчи китката й и я дръпна настрана. — Ако имаш нужда от мъж, сигурен съм, че някой друг ще е повече от щастлив да предложи услугите си.

— Искам теб, Брет — прошепна тя с плътен глас. — Искам да правиш любов с мен както с майка ми.

Той продължаваше да стиска ръката й. Другата й длан обаче се вдигна и хвана меката подутина в панталона му. Той се ядоса, изруга и улови и втората й китка, като я дръпна към себе си. Големите й гърди се опряха в неговите. Не беше възбуден. Омръзнало му беше.

— О, Брет — простена тя и се отърка в слабините му.

— Брет!

Главата му се извъртя по посока на гласа на Сторм. Изведнъж разбра в каква компрометираща поза се намира. Лицето й беше мъртвешки бледо, очите й — огромни като чинии. Тя стоеше, смразена, на пътеката и ги гледаше. Брет отблъсна София, която приглушено се изсмя.

— Сторм, почакай! — извика той. Тя бягаше обратно към къщата. Брет хукна след нея, проклинайки София и себе си, и съдбата. Сторм изчезна сред храстите. Той я последва. Кучи дрян и магнолии, отрупани с цвят, го заобикаляха отвсякъде, но от жена му нямаше и следа.

— Сторм! Сторм! По дяволите — изруга той.

— Брет? — обади се София изотзад.

— Не се доближавай до мен — изрева той с желанието да я удуши. Навлезе по-навътре в градината. Този път не повика Сторм, защото беше сигурен, че няма да отговори.

— Нямах представа, че толкова искаш да яздиш с мен. — Диего отправи белозъба усмивка към Сторм. Тя едва успя да разтегли устни в отговор. Да не би той да бе разбрал, че нещо не е наред? Знаеше ли, че сърцето й е разбито? Че всеки момент щеше да загуби самообладание и да изпадне в истерия? О, Брет, как можа!

Беше му избягала и кой знае как беше се натъкнала на Диего и го беше накарала да идат на езда веднага — нито миг по-късно. Толкова беше смаяна и обезумяла, с диво биещо сърце, че дори не беше преценила реакцията му. Нищо не помнеше. Нито как бяха отишли до обора, нито как чакаха да оседлаят конете им, нито как се качиха, нищо. Бяха оставили хасиендата далеч зад гърба си. Всичко, за което можеше да мисли, беше Брет с онази красива жена в прегръдките си. Как можа, Брет? Тя ридаеше в душата си.

— Кажи ми какво има — тихо каза Диего.

Тя се опита да се усмихне, но не успя.

— Хайде да пояздим в галоп — предложи Сторм и препусна, наведена над гривата на Демон. Остави го да даде всичко от себе си. Яздеше сляпо; нищо не виждаше от сълзите, които се лееха по лицето й. Гривата на жребеца ги триеше. Как беше могъл? След тази сутрин и вчера, и онази нощ, след като ръцете му и устата му я бяха обожавали така всеотдайно, сякаш той наистина се нуждаеше от нея, искаше я, обичаше я. Сякаш беше единствената жена на света за него. Сякаш… сякаш… Тя изхълца неудържимо. Не забеляза, че е спряла, че конят е забавил ход по собствено желание и Диего бе хванал поводите. Нищо не забелязваше. Изведнъж почувства, че той я смъква от коня и я притиска в прегръдките си.